Кир Буличов: Селцето

— Сега е лято — каза Олег, — няма сняг.

— Приемаш желаното за действителност. В планините винаги има сняг.

— Но ако не можем да минем, ще се върнем — каза Олег.

— Върнете се. По-добре ще е да се върнете.

Луиза зави към вратата си. Казик изтича насреща. Олег бутна вратата на Кристина.

У Кристина е задушно, мирише на нещо кисело, плесента вече е покрила стените като тапет, и макар че плесента е жълта, оранжева, ярка, в стаята не става по-светло от нея. И светилникът не гори.

— Привет — каза Олег, придържайки вратата, за да различи кой къде е в тъмната стая. — Не спите ли?

— Ох — каза Кристина, — дойде все пак, а аз мислех, че няма да дойдеш, знаех си, че ще забравиш. Щом сте тръгнали към планините, защо ти е да ме помниш?

— Ти не я слушай, Олег — каза Лиз тихо, съвсем тихо, почти шепнешком, — тя винаги си мърмори. И на мен мърмори. Омръзна ми.

Олег намери масата, опипа с длани, откри светилника, извади от кесията на колана си прахан и огниво.

— Защо стоите на тъмно? — попита той.

— Маслото свърши — каза Лиз.

— А къде е кутията?

— Нямаме масло — каза Кристина. — Кому сме нужни ние, две безпомощни жени? Кой ще ни донесе масло?

— Маслото е на лавицата, вдясно от теб — каза Лиз. — Кога тръгвате?

— Следобед — каза Олег. — Как се чувстваш?

— Добре. Само дето нямам сили.

— Егли казва, че след три дни ще си на крака. Искаш ли да те пренесем при Луиза?

— Няма да изоставя мама — каза Лиз.

Кристина не й беше майка. Но двете отдавна живееха заедно. Когато пристигнали в селцето, Лиз била най-малката, нямала и годинка. Майка й замръзнала на превала, а баща й загинал още преди това. През всичките тези дни Кристина носела Лиз. Тогава тя била силна и смела, още имала очи. Така и останали заедно. После Кристина ослепяла. Пак от търкултрън — още не знаели какво да правят. И ослепяла. Тя рядко излиза навън. Само през лятото, ако не вали. Всички вече са свикнали с дъжда, не го забелязват. А тя не е свикнала. Ако вали, за нищо на света не излиза. А ако е сухо, сяда на стъпалото, познава по стъпките кой минава и се оплаква. Старика казва, че Кристина е мъничко ненормална. А по-рано тя била виден астроном. Много виден астроном. Веднъж Лиз каза на Олег: „Представи си трагедията на човек, който цял живот е гледал звездите, а после попада в гора, където няма звезди, и при това съвсем ослепява. Не можеш да го разбереш.“

— Разбира се — каза Кристина. — Пренесете я някъде. Защо да мре заедно с мен?

Олег намери на лавицата кутията с маслото, наля в светилника и го запали. Веднага стана светло. Виждаше се широкото легло, на което под кожите лежаха една до друга Кристина и Лиз. Олег винаги се учудваше колко си приличат — да не повярваш, че не са роднини. И двете бели, с жълти коси, с широки плоски лица и меки устни. Лиз има зелени очи. Очите на Кристина са затворени. Но казват, че и нейните били зелени.

— Масло имате още за седмица — каза Олег, — после Старика ще ви донесе. Не го пестете. Защо да седите на тъмно?

— Жалко, че се разболях — каза Лиз. — Искаше ми се да дойда с теб.

— Другия път — каза Олег.

— След три години?

— След година.

— Една тукашна, значи три наши. Аз имам слаби дробове.

— Зимата е далече, ще оздравееш.

Олег разбираше, че не говори каквото очаква от него това момиче с широко лице. Когато говореше за похода, тя имаше предвид съвсем друго — Олег винаги да е с нея, защото се страхува да бъде сама. Олег се стараеше да бъде учтив, но невинаги успяваше. Лиз го дразнеше — очите й вечно молеха за нещо.

Кристина стана от леглото, взе бастуна и тръгна към печката. Тя умееше всичко да върши сама, но предпочиташе съседите да й помагат.

— Да полудееш — мърмореше тя. — Аз, виден учен, жена, прочута някога с красотата си, съм принудена да живея в тази кочина, изоставена от всички, обидена от съдбата…

— Олег — каза Лиз и се надигна на лакът. Разкриха се големите й бели гърди и Олег извърна глава. — Олег, не тръгвай с тях. Няма да се върнеш. Знам, няма да се върнеш. Имам предчувствие…

— Да ви донеса ли вода? — попита Олег.

— Имаме вода — каза Лиз. — Ти не искаш да ме послушаш. Поне веднъж в живота!

— Тръгвам си.

— Върви! — каза Лиз.

На прага го догониха думите:

— Олег, виж там дали няма лекарство против кашлица. За Кристина. Нали няма да забравиш?

— Няма.

— Ще забрави — каза Кристина. — И в това няма нищо учудващо.

— Олег!

— Какво?

— Не ми каза „довиждане“.

— Довиждане.

Старика се миеше в кухнята над легена.