Кир Буличов - Селцето

— Ние не се боим от гората — каза Олег. — Познаваме гъбите и дърветата, можем да ловуваме в степта.

— Боя се от бъдеще, в което господства нов тип човек — Дик ловецът. За мен той е символ на отстъплението, символ на човешкото поражение в борбата с природата.

— Ричард е добро момче — обади се майката от кухнята. — Не му е лесно сам.

— Нямам предвид характера — каза старецът. — Говоря за социалното явление. Кога, Ирина, ще се научиш да се абстрахираш от дреболиите?

— Дали ще се абстрахирам, или не, но ако миналата зима Дик не беше убил мечок, всички щяхме да изпукаме от глад — каза майката.

— Дик вече се чувства абориген на тия места. Преди пет години престана да идва при мен. Не съм сигурен дали помни азбуката.

— Защо му е? — попита майката. — Все едно, няма книги. И писма няма на кого да пише.

— Дик знае много песни — каза Олег. — И сам съчинява.

Малко се срамуваше, че му е тъй приятно да слуша недоброжелателните думи на Старика, затова почна да защитава Дик.

— Не са важни песните. Песента е зората на цивилизацията. А за малчуганите Дик е кумир. Ловец! А за вас, жените, той е пример. „Виж го Дик! Той е добро момче!“ А за момичетата е рицар. Забелязвала ли си с какви очи го гледа Марианка?

— Нека го гледа. Ще се омъжи. Добре е за селцето.

— Мамо! — не издържа Олег.

— Че какво?

Както винаги, майка му не забелязваше нищо наоколо, живееше в някакъв свой свят, предъвкваше старото.

— И радва ли те светът на Диковците? — Старика се разяри. Дори удари с юмрук по масата. — Светът на благополучните бързоноги диваци?

— А ти какво предлагаш в замяна?

— Него. — Старецът отпусна тежка длан върху тила на Олег. — Светът на Олег е моят свят, твоят свят, на който искаш да обърнеш гръб, макар че друг не ти е даден.

— Не си прав, Боря — каза майката. Тя отиде в кухнята, свали от огъня паницата с вряла вода и я донесе в стаята. — Свърши ни захарта.

— И моята — каза старецът. — Сега корените са тънки, няма сладост в тях. Егли казва, че ще трябва да потърпим още месец. Нищо, хлебец ще хапнем. Ти си интелигентна жена и трябва да разбираш, че сме обречени на израждане, ако след нас дойдат Диковците ловци.

— Не съм съгласна с теб, Боря — каза майката. — Поне да оцелеем. Не говоря конкретно за себе си, а за селцето. За дечицата. Като гледам Дик или Марианка, усещам надежда. Ти ги наричаш диви, а аз мисля, че успяха да се приспособят. И ако сега те загинат, всички ще загинем. Рискът е прекалено голям.

— А аз, значи, не съм се приспособил? — попита Олег.

— Приспособил си се по-малко от другите.

— Ти просто се страхуваш за мен — каза Олег. — И не искаш да ходя в планините. А аз стрелям с арбалет по-добре от Дик.

— Боя се за теб, разбира се. Ти си ми едничък. Само ти ми остана. А с всеки ден все повече се откъсваш от мен, отиваш някъде, чужд ставаш.

Старецът бавно крачеше напред-назад из стаята, така ставаше, когато беше недоволен от мързеливите ученици. Наведе се, вдигна от табуретката глобуса. Беше го направил от гъба гигант, която израсна миналата зима до бараката. Тогава двамата с Олег заедно стриваха за боя цветната глина, която Мариана и Лиз откриха край ручея — същата, от която днес правят сапун. Изсушиха я и се получиха два цвята — бял и сив. А самата гъба беше лилава. И Старика по памет нарисува всички континенти и океани на Земята. Глобусът стана бледен, а за две години още повече избледня и се протри, заприлича на кръгла ябълка.

Олег видя на масата мъничко петънце розова плесен. Не жълта — тази беше отровна. Внимателно изтри петънцето с ръкав. Глупаво е, когато родната ти майка предпочита друг пред теб. В общи линии това си е предателство. Истинско предателство.

— Ние с теб ще умрем — каза старецът.

— И чудесно. Наживяхме се — каза майката.

— Но все пак не бързаме да умираме, вкопчваме се в живота.

— Страхливи сме — каза майката.

— Ти винаги си имала Олег.

— Заради него живях.

— Ние с теб ще умрем — продължи старецът, — но селцето трябва да живее. Иначе изчезва смисълът на нашето съществуване.

— Село на ловци има повече шансове да оцелее — каза майката.

— Повече шансове има село на такива като Олег — каза старецът. — Ако нашето племе се управлява от Дик и такива като него, то след сто години никой няма да помни кои сме и откъде сме дошли. Ще възтържествува правото на силния, законите на първобитното племе.

— И ще се плодят и размножават — каза майката. — И ще станат много. И ще изобретят колелото, а след още хиляда години — парната машина.