Кир Буличов - Селцето

А се налагаше да мъкнат много неща, макар Дик да твърдеше, че за храна можело да не се тревожат — той щял да ги изхрани. Все пак взеха и пушено месо, и корени, и сушени гъби, а главната тежест бяха сухите дърва, без тях ни вода можеш да кипнеш, ни зверове да прогониш.

— Знаете ли на какво ми прилича това? — каза Мариана, догонвайки мъжете. — На връх на гъба. Грамадна гъба.

— Може би ще е по-добре да заобиколим — каза Дик.

— Защо? — попита Олег. — Ще трябва да се катерим по сипея.

— Ще опитам, бива ли? — каза Мариана, после коленичи и извади ножа.

— Какво искаш да правиш? — попита Томас.

— Ще отрежа парченце. Да го помириша. Ако става за ядене, представяте ли си каква находка ще е? Цялото село може да се нахрани.

— Недей да режеш — каза Дик. — Не ми харесва тази твоя гъба. И изобщо не е гъба.

Мариана обаче вече беше забила ножа в края на петното. Но не успя да отреже — едва удържа ножа. Бялото петно изведнъж се изду, затрептя, налетя като вълна към Мариана. Дик рязко я дръпна към себе си и двамата се търкулнаха по камъните. Томас отскочи след тях и вдигна арбалета.

Седнал на камъните, Дик се разсмя.

— За да я убиеш, ще ти трябва стрела колкото дърво, че и по-голяма.

— Нали ви казвах, че е гъба — каза Мариана. — Напразно се изплаши, Дик. Мирише на гъба.

Вълни от тръпки преминаваха по бялото петно, започваха в центъра и се разбягваха към краищата като от хвърлен във водата камък. А средата на гъбата все се надигаше и надигаше, сякаш някой искаше да се измъкне навън и блъскаше с глава. После от центъра пробягаха настрани тъмни пукнатини, те се разширяваха и оформиха огромни листенца с острата част към средата. Листенцата започнаха да се надигат и извиват назад, докато гъбата се превърна в цвете.

— Това е красиво — каза Мариана. — Просто красиво, нали?

— А ти искаше да се разхождаш по нея — каза Дик на Олег с глас на възрастен, макар че бяха връстници.

Томас метна арбалета на рамо, вдигна от земята ножа на Мариана.

— За естествоизпитателите е полезно първо да мислят, а после да проверяват.

— Тя нищо не може да ни направи — каза Мариана. — Показва колко е красива.

— Ако нещо не се крие вътре — каза Дик. — Е, тръгваме ли? Че ще се стъмни и няма да намерим пещерата. Всички планове отиват по дяволите. Нали нарочно тръгнахме тъй, та да пренощуваме на познато място.

Заобиколиха петното по каменния сипей. Отгоре Олег се опита да надникне в сърцевината на цветето, но там беше тъмно. И празно. Листенцата постепенно пак се сближаваха, гъбата гигант се успокояваше.

— Как ще я наречем? — попита Мариана.

— Мухоморка — каза Томас.

— А мухоморката гъба ли е?

— Със сигурност е гъба — каза Томас. — Отровна и голяма. С червена шапка, а по нея бели петна.

— Не прилича много — каза Дик.

— Но пък звучи красиво — каза Мариана.

Отдавна бе станало обичай Томас да дава имена на непознатите неща. Той избираше познати, макар и невинаги съвпадащи. Защо да измисля нови? Стига да има сходен признак. Гъбите растат в земята и може да се сушат. Значи кръглите оранжеви или сини топчета, които се заравят в земята, но може да се ядат сушени, варени или печени, ако ги изкиснеш както трябва, ще ги наречем гъби. Чакалите ходят на глутници, хранят се с мърша и са страхливи и лакоми. И няма значение, че тукашните чакали са влечуги. Мечокът е голям и има дълга рошава козина… Макар че всъщност го покриват дълги стръкове търкултрън, наподобяващи зеленикави косми.

Докато лазеха по сипея, Олег се задъха. Камъните се търкаляха изпод краката му, торбата на Мариана изпъваше ръката му до скъсване, неговата пък тежеше отзад на раменете. Олег броеше крачките. Къде е тая проклета пещера? Въздухът почваше да синее, денят и бездруго беше мрачен, а сега на десетина крачки предметите се размиваха, от земята се надигаше сива мъгла, време е да се крият, нощем дори Дик не би рискувал да тръгне в гората. Нощем се появяват нощните твари. Излезеш ли нощем отвъд оградата, няма да се върнеш. А тук, далече от селцето… Олег се озърна. Стори му се, че някой върви след него. Не, само мъгла. Той не забеляза, че е ускорил крачка, но Томас се завъртя и тихо подвикна:

— Не се блъскай, ще ме събориш. Спазвай дистанция.

И все пак Олег не можеше да се отърве от чувството, че някой върви отзад.

Гърбът на Томас изчезна — той беше изпреварил Мариана. Сега отпред върви Марианка. Тя има тесен гръб, дори с дебелото яке е тесен. Мариана се препъва. По мръкнало тя вижда зле. Егли каза — кокоша слепота, но не стандартна, а ендемична. „Ендемична… тоест присъща за дадена местност“ — прозвуча в ушите му гласът на Старика, сякаш учителят беше съвсем наблизо.