Кир Буличов - Селцето

Мариана захапа една съмнителна гъба, тихо изписка и я захвърли в ъгъла. А на вид — гъба като гъба…

Навън пак тежко премина някой, почти докосвайки полупрозрачната завеса. „Проклети призраци на мрака. Слонове бродят, не бих се учудил, ако са и отровни… Децата са уморени, но Дик изглежда готов още сега да подгони чакали из пущинака. Олег, разбира се, е по-слаб. Умно момче…“

Завесата се полюшна, нощният гостенин явно бе решил да я откъсне. Томас взе главня и изпревари Дик, надникна навън в мъгливия сумрак. Някаква тъмна сянка отплува назад, разтвори се в сивата мъгла, сякаш шегобиец дърпаше към себе си надут балон.

— Не знам — каза Томас, — досега такова нещо не съм виждал.

— Ще трябва да дежурим край огъня — каза Дик.

— На мен никак не ми се спи — каза Олег.

— Да имахме сега един добър пистолет — каза Томас.

— След пет минути супата ще е готова — каза Мариана. — Вкусна супа. Леля Луиза се постара, подбра ни само бели гъби.

Нейде в далечината нещо млясна, раздаде се тътен. После пъргав тропот на многобройни нозе и блеене. На няколко гласа.

Мариана скочи на крака.

— Козли!

— Твоя вече го изядоха — каза Дик. — Кой ли ги гони?

— Отровен слон — каза Томас неочаквано дори за самия себе си.

— Кой? — учуди се Мариана.

Дик се разсмя.

— Значи така ще го наречем — каза той.

Блеенето премина в пронизителен писък, така пищи дете. После всичко стихна. И пак тропот.

— Мисля, че тях ги писка бялата гъба — каза Олег.

— Кои? — попита Дик.

— Отровните слонове.

— Това са зли духове, Кристина ми е разказвала — каза Мариана.

— Няма зли духове — каза Олег.

— Ти опитай да навлезеш по-навътре в гората — каза Дик.

— Мълчете! — прекъсна ги Томас.

Козлите пробягаха нейде съвсем наблизо. След тях с бавни и меки стъпки се движеше преследвачът. Хората отстъпиха назад, та огънят да е между тях и завесата. Непознатите зверове са страшни, защото не знаеш нрава им.

Завесата се дръпна настрани, разпори се по диагонал и в пещерата нахълта космато зелено същество, на ръст колкото човек, но тумбесто, на четири крака, с костени шипове по гръбнака, стърчащи от козината като верига стръмни хълмове над гората.

Звярът трепереше ситно-ситно. Малките му червени очи гледаха безсмислено и обречено.

Дик се прицели внимателно с арбалета.

— Стой! — викна Мариана. — Та това е козел!

— Правилно — прошепна Дик, без да помръдне и дори без да движи устни. — Това е месо.

Но Мариана вече бе заобиколила огъня и отиваше към козела.

— Чакай! — опита се да я спре Томас.

Мариана отметна ръката му от рамото си.

— Това е моят козел — каза тя.

— Твоят отдавна е пукнал — каза Дик, но отпусна ръката с арбалета; още имаха месо, а Дик не обичаше да убива просто така. Ловците убиват само колкото могат да носят.

Козелът отстъпи назад. И застина. Явно това, което го дебнеше вън, беше по-страшно от Мариана. Мариана се наведе, бързо извади от торбата вкусна сушена гъба и я протегна към козела. Той въздъхна, подуши, зина като хипопотам и послушно изхрупа подаръка.

Първото дежурство пое Олег. Козелът не си отиваше. Беше отстъпил до стената, сякаш искаше да се слее с нея, гледаше с едно око Олег и от време на време шумно въздишаше. После започна да се чеше о стената.

— Ще ни напълниш с бълхи — каза Олег. — Кротувай да не те изгоня.

Внимателният, немигащ поглед на козела създаваше впечатление, че той слуша и разбира, но всъщност козелът се вслушваше в ставащото навън.

Гледайки догарящия огън, Олег неусетно задряма. Струваше му се, че не спи, а вижда как над главните излитат сини искри и танцуват по двойки, сплитат се в хоровод. Козелът ахна и заблея, затропа с копита. Олег се сепна, не съобрази веднага къде е и чак след секунда-две разбра, че козелът вече не е на предишното място — отскочил е в дъното на пещерата, а през дупката на завесата нахлува някаква сива пъпчеста маса, прииждайки бавно като тесто в пещерата. В нея имаше някакво тъпо любопитство, увереност, упорство, а козелът отчаяно блееше, молеше да го спасят — явно беше решил, че тестото е дошло специално за него. Кой Знае защо, Олег успя да си помисли, че тая маса е прекалено грозна за нощен призрак, той шареше с длан по камъните и все не намираше арбалета, а не можеше да откъсне поглед от близката прииждаща маса, която изпускаше задушлива кисела миризма. И затова видя как от хълбока на зловещата твар изведнъж щръкна арбалетна стрела, заби се в тестото до половината, хлътна в него и веднага тестото се стегна леко и бързо, сви се и изчезна, краищата на разкъсаното място се събраха и завеската лениво се разлюля.