Кир Буличов - Селцето

— Искаш ли да те хвана за ръка? — попита Олег.

Двамата вървяха през мъглата и блатото, затъвайки до коляно.

— Не — каза Мариана, — благодаря.

— Стойте! — Гласът на Дик долетя глухо и отдалече. — Скали.

Добре, че никой не бе заел пещерата. В нея можеше да се крие мечок или някоя от онези сумрачни и нощни твари, които бродят като призраци около оградата и дори понякога я клатят, напират към човешкото жилище и се боят от него. Веднъж Мариана домъкна от гората козленце, още мъничко. Козелът имаше по-досаден глас и от близнаците, зелената трева висеше на валма до земята, той тропаше с бронираните крака и врещеше.

— Блее — каза тогава с удовлетворение Вайткус. — Обожавам гласовете на домашни животни.

— Значи ще е козел — каза Томас.

Козелът доживя в селцето почти до зимата, когато нощта се влачи почти без прекъсване. Привикна с хората, почти не хапеше, непрекъснато висеше около работилницата на Сергеев, там беше топло. В работилницата Сергеев правеше мебели и съдове. Олег обичаше да му помага, обичаше да създава вещи с ръцете си. А после по тъмно дойдоха нощните твари. И отведоха козела. Мариана намери зад гробището няколко кичура зелена козина, но това беше чак напролет. Можеше и да е сбъркала.

Вайткус тогава каза:

— Развитието на животновъдството се отлага за в бъдеще.

— Още повече — добави Егли, — че полза от него колкото от козел мляко.

Пещерата имаше един недостатък — широк вход. Запречиха го с палатката от рибешки кожи, запалиха огън — нощните твари не обичат огъня. В пещерата беше почти топло и Олег с наслада се просна на гладкия каменен под. Мариана до него.

— Колко се уморих… — каза тя. — И беше страшно.

— И на мен — каза тихо Олег. — Струваше ми се, че някой върви зад нас.

— Добре, че не знаех — каза Мариана.

Дик цепеше чуканчетата. За из път бяха взели от най-добрите дърва. Те горят бавно. Томас отвори торбата със сушените гъби, извади котлето на триножник.

— Олег — каза той, — подай водата.

Водата беше в торбата на Олег в съдинка от тиква. Томас трябваше само да направи две крачки и да я вземе. Олег разбра, че Томас говори така с възпитателна цел. Не иска да заповяда на Олег да стане и да свърши нещо. А той нима е мързелувал — заедно закачиха палатката, огънят гори. „Следващия път ще се уморя по-малко и ще се хвана на работа. Нали мъкнах и торбата на Мариана…“

Но, разбира се, Олег не каза нищо на глас. И още преди да се надигне, Дик протегна дългата си ръка и побутна торбата на Олег към Томас.

— Нека почива — каза той равнодушно, без никакво чувство. — Уморил се е. Две торби носеше.

— Нека си полежи — съгласи се Томас.

Олег седна.

— А какво има за вършене? — попита той. — Когато трябва, аз не се крия.

— Чакай, Томас — каза Мариана, — аз сама ще застроя врялата вода. Ти не знаеш колко гъби да сложиш.

— Имах чувството — каза Дик, — че някой върви зад нас.

— И ти ли? — попита Олег.

И в този момент чуха нечии тежки стъпки край входа. Дик скочи към арбалета. Томас се наведе над огъня, готов да грабне главня. Стъпките стихнаха. Стана много тихо. Чуваше се как редки дъждовни капки падат от козирката над входа.

— Навреме успяхме — каза Мариана.

— Тихо!

Но зад блестящата завеса от рибешки кожи, по която танцуваха отблясъци от пламъците, цареше тишина.

Стиснал здраво копието, Дик пристъпи към завесата, предпазливо повдигна крайчето и надникна навън.

Олег гледаше широкия му напрегнат гръб и чакаше. Би трябвало също да вземе копието… Но това е работа на Дик. Несправедливостта на тази мисъл бе очевидна за Олег, но можеше да се утеши с това, че неговата работа е друга. Той трябва да види онова, което на другите не им е интересно да виждат. Старика се надява на него…

До огъня Мариана разделяше гъбите от сушените солени ягоди, тя винаги ги вареше отделно, а после ги смесваше. Беше коленичила, ръкавите на якето — запретнати, тънките ръце — покрити със синини и белези. Олег си помисли, че Мариана има красиви ръце, а белезите са дреболия, всички имат белези.

Томас също гледаше бързите ръце на Мариана, гледаше как се е вглъбила в свещенодействието, което за него, пришълец на тази планета, нямаше смисъл, виждаше белезите по ръцете й — цената, която е взела гората за учението, и си мислеше за пропастта, която селцето издълбава между него и тези момчета и момичета, които сега чудесно ще си заспят на каменния под, без да се завиват и без да усещат влажния пронизващ студ, а миризмата на тия растителни октоподчета, които наричат гъби, не им е противна, те са свикнали с тая миризма… впрочем тук децата миришат не като у дома. Дори собствените деца. И Рут, дето е само на осем години, ако попадне в гората, може и да не загине, във всеки случай от глад няма да умре. Гората, макар и опасно, коварно място, гората за тях е своя. И ако той, Томас Хинд, е човек в тази гора, то те са еленчета, зайчета или дори вълчета — не най-силни, но по-хитри от мнозина други, ще оцелеят.