Кир Буличов - Селцето

Тя се засмя, но сякаш изплака.

— Шегуваш ли се? — попита Олег.

— Ирина е права — каза старецът. — Борбата за съществуване в елементарна форма ще доведе до безнадежден регрес. Да оцелееш с цената на сливане с природата, приемане на нейните закони — това означава да се предадеш.

— Но все пак да оцелееш — каза майката.

— Тя не мисли така — каза Олег.

— Разбира се, че не мисли — каза Старика. — Познавам Ирина вече двайсет години. И знам, че не мисли така.

— Предпочитам изобщо да не мисля — каза майката.

— Лъжеш — каза Старика. — Всички мислим за бъдещето, боим се и се надяваме. Иначе ще престанем да бъдем хора. Именно товарът от знания, с които не се обременява Дик и ги заменя с простите горски закони, може да ни спаси. И докато има алтернатива, можем да се надяваме.

— Заради тази алтернатива ли ще натириш Олег в планините?

— Заради запазването на знанията, заради мен и теб. Заради борбата с безсмислицата, нима не разбираш?

— Ти винаги си бил егоист — каза майката.

— А твоят сляп майчински егоизъм не се ли брои?

— Защо ти е Олег? Той няма да издържи пътешествието. Слаб е.

Не биваше да го казва. Тя сама разбра това и погледна Олег, като го умоляваше с очи да не се обижда.

— Не се обиждам, мамо — каза Олег. — Но искам да тръгна. Може би повече от всички останали. Дик дори с удоволствие би останал. Скоро ще почне преселението на елените. Идеално време за лов в степта.

— Той е необходим в похода — каза старецът. — Колкото и да се възмущавам от перспективата за негова власт, днес уменията и силата му могат да ни спасят.

— Да ни спасят! — Майката откъсна поглед от Олег. — Ти дрънкаш за спасение. А сам вярваш ли в него? Три пъти ходиха хора към планините и колцина се върнаха? С какво?

— Тогава още бяхме неопитни. Не познавахме тукашните закони. Тръгвахме, когато на превала имаше сняг. Сега знаем, че той се топи едва в края на лятото. За всяко знание трябва да се плаща.

— Ако онези не бяха загинали, щяхме да живеем по-добре. Щеше да има кой да ни храни.

— Но пак щяхме да бъдем във властта на закона за деградацията. Или сме част от човечеството и пазим неговите знания, или сме диваци.

— Ти си идеалист, Боря. Парче хляб днес ни е по-нужно от абстрактните ананаси.

— Но нали помниш вкуса на ананас? — Старика се обърна към Олег и добави: — Ананасът е тропически плод със специфичен вкус.

— Разбрах — каза Олег. — Смешна дума.

— Хартия — повтори Старика. — Поне десетина листа.

— Ще имаш хартия — каза Томас.

Заминаващите се бяха събрали до портата. Останалите дойдоха да ги изпратят. Всички се преструваха, че походът е най-обикновен, като до блатото за корени, а се сбогуваха сякаш завинаги.

Заминаващите бяха дебело облечени — събраха им дрехи от цялото селце. Леля Луиза сама ги подбираше, приготвяше, преправяше. Олег навярно никога не бе носил толкова хубави дрехи. Само Дик не взе нищо излишно. Той сам си шиеше всичко. Дъждът почти престана, в локвите около стълбовете се плискаха и пискаха плавунци. Значи, времето щеше да се оправи.

Томас погледна плавунците и каза:

— Дъждът ще спре. Трябва да се укрепят стълбовете.

— Недей да ги мислиш — каза леля Луиза, — и без теб ще се справим.

— Какво ще ми донесеш, тате? — попита червенокосата Рут, дъщерята на Томас.

— Недей — каза жена му. — Не бива дори да мислиш за това. Важното е татко да се върне. Завий си гърлото, пак кашляш.

— След превала завий надясно — каза Вайткус на Томас. — Помниш ли?

— Помня — усмихна се Томас. — Като че беше вчера. Ти по-добре иди да си легнеш.

Майката на Олег го държеше за ръката и той не смееше да я отдръпне, макар да му се струваше, че Дик лекичко се усмихва, като го гледа. Тя искаше да върви с него до гробището, но Сергеев не я пусна. Никого не пусна освен Луиза и Старика.

На няколко пъти Олег се озърна. Майка му стоеше с леко вдигната ръка, сякаш е искала да помаха, но е забравила. Мъчеше се да не плаче.

Над оградата се виждаха главите на възрастните — майка му, Егли, Сергеев, Вайткус, — а през бодлите по-долу се мержелееха фигурките на дечурлигата. Малка колона хора, зад тях — скосените, лъскави под дъжда розови покриви на малка група къщички.

От хълма Олег се озърна за последен път. Всички си стояха до оградата, само едно от децата бе изтичало настрани и си играеше край локвата. Отвисоко се виждаше улицата между колибите. И вратата на къщата на Кристина. Някаква жена стоеше на прага. Но от хълма не можеше да се различи дали е Лиз, или Кристина. А после върхът на хълма закри селцето.