Кир Буличов: Селцето

— Та нали заради него живея — каза майката, — а вие го пращате на сигурна смърт.

— Ако приемем твоята гледна точка, Ира — каза Старика, — то тук всеки ден заплашва със сигурна смърт. Тук гората е смърт, зимата е смърт. Наводнение — смърт, ураган — смърт, ужилване на стършел — смърт. И не знаем откъде и под какъв облик ще изпълзи смъртта.

— Изпълзява когато си иска и отнася когото си иска — каза майката. — Един след друг.

— Ние сме повече, отколкото преди пет години. Главният проблем не е физическото оцеляване, а моралното.

— По-малко сме. Ние с теб сме по-малко. Разбираш ли, почти не останахме! Какво могат без нас тия палета?

— Можем — каза Олег. — Ти би ли излязла сама в гората?

— По-добре да си метна примката. Понякога и от вкъщи не смея да изляза.

— А аз, ако искам, още сега ще отида. И ще се върна. С плячка.

— Да де, днес едва отървахте Марианка и Дик.

— Беше случайност. Сама знаеш, че чакалите не ходят на глутници.

— Нищо не знам. Тръгнаха ли все пак на глутница, или не? Тръгнаха ли?

— Тръгнаха.

— Значи ходят…

Олег не възрази. Майка му също млъкна. Старика въздъхна, поизчака и продължи монолога си:

— Кой знае защо, днес си спомних една история. Хиляда години не си я бях спомнял, а днес си я спомних. Може би просто защото стана дума? Случило се през 1530 година, малко след откриването на Америка. Немски китоловен кораб, който плавал на юг от Исландия, попаднал в буря и тя го отнесла на северозапад, в неизследвани води. Няколко дни корабът се носил по вълните сред айсберги. Айсбергът е…

— Знам, ледена планина — каза Олег.

— Правилно. След няколко дни отпред изникнали заснежени планински брегове на непозната земя. Днес я наричат Гренландия. Корабът хвърлил котва и моряците слезли на брега. И представете си учудването им, когато скоро видели полуразрушена църква, после останки от каменни къщички. В една от къщичките намерили труп на червенокос мъж със зле ушити дрехи от тюленови кожи, до него изхабен ръждясал нож. А наоколо запустялост, студ, сняг…

— Не ни плаши, Боря — каза майката. Пръстите й нервно потропваха по масата. — Псевдоисторически приказки.

— Чакай! Това не е приказка. Документирано е. Онзи човек бил последният викинг. Олег, помниш ли кои са били викингите?

— Разказвахте ни за тях.

— Викингите бродели по моретата, завоювали цели страни, заселили Исландия, стигнали до Америка, която нарекли Винланд, дори основали свое царство в Сицилия. Имали и голяма колония в Гренландия. Там имало няколко селища с каменни къщи и църкви. Но ето че корабите на викингите престанали да излизат в морето. Колониите им попаднали в ръцете на други народи или били изоставени. Прекъснала се връзката и с Гренландия. А в това време климатът там ставал все по-суров, добитъкът измирал и гренландските селища западали. Преди всичко защото загубили връзка със света. Някогашните смели гренландски моряци вече не знаели как да строят кораби, а броят им намалявал и намалявал. Известно е, че през средата на XV век в Гренландия била отпразнувана последната сватба. Потомците на викингите подивявали, вече били твърде малко, за да се противопоставят на стихиите, да постигнат прогрес или поне да запазят старото. — Старика се обърна към майката. — Представяш ли си трагедията — последната сватба в цяла една страна?

— Твоите аналогии не ме убеждават — каза тя. — Много ли са били викингите, или малко — нищо не би ги спасило.

— А алтернатива е имало. Ако онзи немски кораб бил пристигнал трийсет години по-рано, всичко щяло да тръгне другояче. Викингите биха могли да отплават на континента и да се върнат в човешкото семейство. Или друг вариант — биха завързали връзки с други страни, биха дошли търговци, нови заселници, поне нови оръдия на труда, знания… И всичко щеше да е различно.

— Никой няма да дойде при нас — каза майката.

— Нашето спасение не е да се слеем с природата — каза уверено старецът. Този път се обърна към Олег. — Трябва ни помощ. Помощ от останалото човечество. Затова настоявам синът ти да отиде отвъд превала. Ние още помним. И нашият дълг е да не прекъсваме нишката.

— Безсмислен разговор — каза майката. — Да стопля ли вода?

— Стопли — каза Старика. — Да се поглезим с гореща водица. Заплашва ни забрава. Дори и сега носителите на трохи от човешката мъдрост и знания стават все по-малко. Едни загиват, умират, други са твърде заети с борбата за оцеляване… И ето, появява се ново поколение. Вие с Мариана сте все още преходен етап. Един вид звено, което ни свързва с нашето бъдеще. Представяш ли си какво ще е то?