Кир Буличов - Селцето

— Едри зверове сте убили — каза той. — Само че козината е лоша, лятна.

— Дик и Сергеев ги убиха.

— Май си сърдит. При Кристина ли беше?

— Там всичко е наред. После им занесете масло. И картофите им са на привършване.

— Не се безпокой. Ела при мен да си поговорим за последно.

— Само не се бавете! — подвикна майка му иззад стената.

Старика се усмихна. Олег свали кърпата и му я подаде, за да си избърше по-лесно лявата ръка. Дясната беше загубил преди петнайсет години, когато за пръв път опитали да стигнат до превала.

Олег мина в стаята на Старика, седна зад масата, полирана от лактите на учениците, бутна настрани сметалото със сушени орехи вместо топчета. Колко пъти беше седял до тази маса? Няколко хиляди. И почти всичко, което знае, е чул тук.

— Най-страшно ми е да пусна теб — каза старецът, сядайки на учителското място отсреща. — Мислех, че след няколко години ще ме смениш и ще учиш децата.

— Аз ще се върна — каза Олег.

И си помисли: „А какво ли прави сега Мариана? Вече е накиснала гъбите, после е преподредила хербария, тя винаги го преподрежда. Дали си събира багажа? Или разговаря с баща си?“

— Слушаш ли ме?

— Разбира се, учителю.

— И същевременно аз сам настоявах да те вземат отвъд превала. За теб това е дори по-необходимо, отколкото за Дик или Мариана. Ти ще бъдеш мои очи, мои ръце…

Старика вдигна ръка и я огледа с интерес, сякаш я виждаше за пръв път. Замисли се. Олег мълчеше и оглеждаше стаята. Понякога Старика млъкваше тъй, внезапно, за минута-две. Всеки си има слабости. Пламъчето на светилника се отразяваше върху полирания, чист както винаги микроскоп. Липсваше му главното стъкло. Сергеев хиляди пъти бе казвал на Старика, че е прекалено голям разкош да държи празната тръба на лавицата за украшение. „Дай ми я в работилницата, Боря. Ще направя от нея два чудесни ножа.“ А Старика не я даваше.

— Извинявай — каза старецът. Той примига два пъти с добрите си сиви очи, приглади грижливо подрязаната бяла брада, заради която леля Луиза го наричаше „търговец“. — Размишлявах. И знаеш ли за какво? За това, че в земната история вече е имало случаи, когато по нещастна случайност група хора се оказвали откъснати от общия поток на цивилизацията. И тук навлизаме в областта на качествения анализ…

Старецът пак млъкна и размърда устни. Потъна в размисли. Олег бе свикнал с това. Харесваше му да седи така до него и да мълчи, и имаше чувството, че старецът е пълен с толкова много знания, та сякаш изпълва с тях и околния въздух.

— Да, разбира се, трябва да вземем под внимание и временния диапазон. Диапазонът, това е разстояние. Запомни ли?

Старика винаги обясняваше думите, които учениците не бяха срещали.

— За деградация на един човек стигат няколко години. При условие, че е бял лист хартия. Известно е, че децата, попаднали в бебешка възраст при вълци, при тигри, а такива случаи са отбелязвани в Индия и Африка, след няколко години безнадеждно изоставали от връстниците си. Превръщали се в дебили. Дебил, това е…

— Помня.

— Извинявай. Човечеството не успявало да си ги върне. Те дори ходели само на четири крака.

— А ако е възрастен човек?

— Вълците няма да приемат възрастен.

— А на необитаем остров?

— Вариантите са различни, но човек неизбежно деградира… степента на деградация…

Старика погледна Олег. Той кимна. Знаеше тази дума.

— Степента на деградация зависи от нивото, което човекът е достигнал в момента на изолирането, и от характера му. Но ние не можем да направим исторически експеримент с една оформена личност. Говорим за социум. Може ли група хора в условията на изолация да се удържи на културното ниво, което е имала в момента на откъсването?

— Може — каза Олег. — Това сме ние.

— Не може — каза старецът. — Но за бебето са достатъчни пет години, за групата, дори ако оцелее, ще трябват две-три поколения. За племе — няколко поколения… За народ може би векове. Но процесът е необратим. Той е проверен от историята. Да вземем например австралийските аборигени…

Влезе майката на Олег. Беше сресана и с изпрана пола.

— Ще поседя при вас — каза тя.

— Поседи, Ирочка — каза старецът. — Беседваме си за социалния прогрес. По-точно регрес.

— Чух вече — каза майката. — Разсъждаваш след колко време ще тръгнем на четири крака? Отговарям — преди това ще измрем всички. И слава Богу. Омръзна ми.

— А на него не му е омръзнало — каза старецът. — И на моите близнаци не им е омръзнало.