Кир Буличов: Селцето

— Не бих искал, щом участвам в него — каза Томас.

Вайткус пак се разсмя, сякаш нещо забълбука в дълбините на брадата му.

— Момчетата, Дик и Олег, са надеждата на нашето селце, неговото бъдеще. Ти си един от четиримата последни мъже.

— Бройте и мен — каза басово леля Луиза и шумно задуха врялата вода в чашката.

— Няма да ме убедиш — каза Томас. — Но ако много се страхуваш, нека да оставим Мариана тук.

— Да, страхувам се за дъщеря си. Но сега говорим за по-принципни неща.

— Отивам да накисна гъбите — каза Мариана и пъргаво стана.

— Кожа и кости — каза леля Луиза, като я гледаше.

Минавайки покрай баща си, Мариана го докосна по рамото с връхчетата на пръстите си. Той вдигна осакатената си китка, за да покрие нейната, но тя вече беше отдръпнала ръка и бързо вървеше към вратата. Отвън долетя равномерният шум на дъжда, после вратата се хлопна. Олег едва не изтича подир Мариана, но се удържа — беше му някак неудобно.

От втората стая излезе с несигурна стъпка един от синовете на Вайткус. На колко беше? Първият се роди миналата пролет, а този наскоро, когато заваля сняг. Значи е на година и половина. А общо семейство Вайткус имат шест деца. Световен рекорд.

— Дай захар — каза сърдито детето.

— Ще ти дам аз на теб една захар! — възмути се Егли. — А кого го болят зъбите? Мен ли? А бос кой ходи? Аз ли?

Тя вдигна момченцето и го отнесе от стаята.

Олег видя, че ръката му сама е загребала захар от паницата. Той се разсърди на себе си и изсипа лъжицата обратно. После облиза каквото беше останало по нея.

— Дай да ти сипя още вряла вода — каза леля Луиза. — Жал ми е за нашите момчета, вечно са някак недохранени.

— Сега не е чак толкова зле — каза Егли, влизайки отново в стаята. Иззад нея долиташе басовият рев на Вайткус-младши. — Сега има гъби. И витамини има. Виж, мазнини не достигат…

— След малко си тръгваме — каза леля Луиза. — Съвсем си пребледняла.

— Знаеш защо.

Егли опита да се усмихне. Но усмивката й приличаше на болезнена гримаса. Преди месец Егли беше родила мъртво момиченце. Старика каза, че вече й е късно да ражда. И организмът й е изтощен. Но тя бе човек на дълга. Родът трябва да се продължи. „Разбираш?“ Олег разбираше, макар че разговорите за това са неприятни, за тия неща май не бива да се говори.

— Благодарим за почерпката — каза леля Луиза.

— Да се чуди човек как успя тъй да надебелееш — каза Томас, гледайки как масивното тяло на леля Луиза се носи към вратата.

— Не от хубав живот съм подпухнала — отговори Луиза, без да се обръща. На прага тя спря и каза на Олег: — От всички тия вълнения си забравил да навестиш Кристина. А там те чакат. Не е хубаво.

Разбира се. Ама че работа! Трябваше още преди час да отиде.

Олег скочи.

— Веднага отивам.

— Добре де, аз само така, за дисциплина — каза леля Луиза. — Сама ще ги навестя. Само да си нахраня сирачетата и ще отскоча.

— Няма нужда.

Олег изскочи на улицата след леля Луиза. И чак тогава се сети, че е забравил да благодари на Егли за врялата вода със захар; стана му неудобно.

Тръгнаха един до друг, пътят не беше дълъг. Тичешком можеш за пет минути да обиколиш цялото селце покрай оградата.

Къщите със скосени едноскатни покриви се притискаха една до друга от двете страни на правата пътека, която разрязваше селцето на две — от портата до бараката с общия склад. Покрити с плоските, дълги и розови листа на водните лалета, покривите блестяха под дъжда, отразявайки вечно сивото, вечно мъгливо небе. Четири къщи от едната страна, шест от другата. Вярно, три къщи са пусти. След миналогодишната епидемия.

Къщата на Кристина е предпоследна. След нея е само тази на Дик. Леля Луиза живее отсреща.

— Не те ли е страх да тръгнеш? — попита леля Луиза.

— Трябва — каза Олег.

Леля Луиза кой знае защо се усмихна.

— Достоен мъжки отговор.

— А Сергеев ще пусне ли Мариана? — попита Олег.

— Ще тръгне твоята Мариана, ще тръгне.

— Нищо няма да ни се случи — каза Олег. — Четирима души. Всички въоръжени. Не ни е за пръв път да ходим в гората.

— Да, в гората не ви е за пръв път — съгласи се Луиза. — Но в планините е съвсем друго.

Спряха на пътя между къщите на Кристина и Луиза. Вратата на Луиза беше открехната, зад нея блестяха очи — осиновеният Казик чакаше леля си.

— В планините е страшно — каза Луиза. — Никога няма да забравя как вървяхме през тях. Хората замръзваха буквално пред очите ни. Сутрин ставаме, а някой вече не се събужда.