Кир Буличов: Селцето

— Майко — каза Олег, — хайде, недей.

— Няма да те пусна — каза майка му. — Няма да те пусна и край. Само през трупа ми.

— Майко… — каза Олег и седна на койката. — Стига вече, бива ли? По-добре да хапна супа.

— Вземи си в кухнята — каза тя. — Още не е изстинала.

Очите й бяха мокри. Все пак плачеше, сякаш погребваше Олег. Макар че може би плачеше за баща му. Снимката беше за нея човек. А Олег изобщо не помнеше баща си, макар че опитваше да си го спомни.

Той стана и мина в кухнята. Там Старика палеше печката.

— Нека помогна — каза Олег. — Да кипна ли вода?

— Да — каза Старика. — Че аз имам урок. Ти после ела при мен.

Мариана събра пълна торба с гъби. Провървя й. Вярно, наложи се да ходи далече, чак до клисурата. С Олег никога не би посмяла да иде дотам, а с Дик се чувстваше спокойно, защото и Дик се чувстваше спокойно. Навсякъде. Дори в гората. Макар че повече харесваше степта. Той беше ловец — сякаш ловец по рождение, макар че всъщност беше роден, преди да построят селцето.

— А пък ти в гората се чувстваш като у дома — каза Дик.

Каза го високо. Той вървеше отпред и малко встрани. Якето с козината навън му стоеше като втора кожа. Сам си го беше ушил. Малко жени в селцето умееха да шият така.

Гората беше рядка, чепата, дърветата израстваха малко над човешки ръст и почваха да клюмат настрани, сякаш не смееха да се надигнат над съседите. И правилно. Зимните ветрове веднага щяха да им окършат върхарите. От игличките се ръсеха капки. Дъждът беше студен, на Мариана й замръзна ръката, с която носеше гъбите. Тя прехвърли торбата в другата ръка. Гъбите се размърдаха, заскърцаха. Дланта я болеше. Набоде се на нещо, докато разкопаваше гъбите. Дик извади трънчето, за да не се инфектира раната. Не се знаеше точно какво е. Мариана пийна горчива противоотрова от шишенцето, което винаги висеше на врата й.

Край белите, дебели и хлъзгави корени на бора Мариана зърна виолетово петънце.

— Чакай, Дик! — каза тя. — Такова цвете виждам за пръв път.

— Не можеш ли без цветя? — попита Дик. — Време е да си вървим. Нещо не ми харесва тук.

Той имаше особен нюх за неприятностите.

— Една секунда — каза Мариана и изтича към дънера.

Гъбестата, мека и синкава кора на бора едва доловимо пулсираше, попивайки водата, а корените трепкаха и пускаха отклонения, та да не изтърват нито една капка дъжд. Наистина беше цвете. Обикновена теменужка, само че с по-наситен цвят и по-едра от онези, които растяха около селцето. И шиповете й бяха по-дълги. Мариана рязко я изскубна от земята, за да не успее да се закачи с корен за бора, и след секунда теменужката вече лежеше в торбата с гъбите, които зашумоляваха и заскърцаха тъй силно, че Мариана дори се разсмя. И затова не чу веднага вика на Дик:

— Лягай!

Тя съобрази, хвърли се напред, падна, притисна се в топлите, пулсиращи корени на бора. Но мъничко закъсня. Лицето й пламтеше, сякаш го бяха плиснали с вряла вода.

— Очите! — викаше Дик. — Очите здрави ли са?

Той сграбчи Мариана за раменете, откъсна от корена болезнено сгърчените й пръсти, настани я да седне.

— Не отваряй очи — нареди Дик и бързо започна да вади от лицето й малките тънки иглички. През цялото време сърдито мърмореше: — Глупачка си ти, не бива да те пускат в гората. Трябва да слушаш. Боли ли те, а?

Неочаквано той се хвърли върху Мариана и я повали на корените.

— Боли ме!

— Още един прелетя — каза той, докато се надигаше. — После ще видиш. Разби се в гърба ми.

На три метра от тях прелетяха две топчета търкултрън. Плътни, сплетени от семена иглички, но леки, защото са кухи отвътре, те ще летят, докато случайно не се блъснат в дърво или вятърът не ги запокити срещу скала. Милион топчета ще загинат напразно, а едно ще намери своя мечок, ще набоде с иглички топлата кожа и от тях ще израснат млади кълнове. Тия топчета са много опасни и през сезона на узряването трябва много да внимаваш в гората, инак ще ти останат белези за цял живот.

— Е, нищо — каза Дик, — няма вече иглички. И очите са здрави. Това е най-важното, очите да са здрави.

— А раничките много ли са? — тихо попита Мариана.

— Нищо й няма на красотата ти — каза Дик. — Сега бързо да се прибираме, та Егли да ги намаже с мас.

— Да, разбира се.

Мариана плъзна длан по бузата си. Дик забеляза и я удари през ръката.

— Гъби бра, цветето пипа. Не си наред, тъй да знаеш. Ще си докараш някоя инфекция.

В това време гъбите се измъкнаха от торбата, пролазиха между корените и някои дори успяха да се закопаят наполовина в земята. Дик помогна на Мариана да ги събере. А теменужката така и не намериха. После Дик подаде торбата на Мариана. Беше лека, но той не искаше да си ангажира ръцете. В гората всяка секунда решава и ръцете на ловеца трябва да са свободни.