Кир Буличов - Селцето

Гробището също имаше ограда. Преди да бутне вратата, Дик надникна дали вътре не се е затаил някой звяр. Олег си помисли, че на негово място сигурно нямаше да се сети.

Странно е, каза си той, че могилите, затиснати плочи от меки шисти, отцепени от близките скали, са много повече, отколкото живите хора в селцето. Макар че селцето е само на шестнайсет години. Баща му го няма тук, той е останал отвъд превала.

Дик спря пред две еднакви плочи, издялани по-грижливо от другите. Там бяха майка му и баща му.

Надигна се вятър, студен и досаден. Старика бавно крачеше от гроб към гроб. Той ги познаваше всичките. Колко са били преди шестнайсет години? Трийсет и шест възрастни и четири деца, така беше май. А колко остават? Девет възрастни и трима от онези деца. Трима. Дик, Лиз и Олег. Мариана се е родила тук. И са живи още дванайсет деца от родените в селцето. Значи, преди седемнайсет години тук е имало четирийсет души, сега са двайсет и няколко. Проста аритметика. Не, не е проста. Могилите са много повече, все на умрели или загинали дечурлига. Тукашни.

Сякаш усетила за какво мисли, леля Луиза каза над ухото му:

— Повечето умряха през първите пет години.

— Разбира се — съгласи се Старика. — Плащахме си за опита.

— Чудо е, че не умряхме всички през първата година — каза Томас.

Спряха пред плочите в центъра на гробището. Плочите бяха неиздялани, груби, криви, почти потънали в земята. Червеникавите пипалца на мъха се сплитаха около тях и ги превръщаха в заоблени хълмчета.

На Олег му се прииска да се върне и още веднъж да види селцето. Знаеше, че майка му стои до оградата и се надява да стане така. Той дори тръгна към вратата на гробището, но в този момент Томас каза:

— Време е да вървим. Скоро ще почне да се стъмва, а трябва да стигнем до скалите.

— Ой! — каза Мариана. Тя бързо опипваше с пръсти преметнатата през рамото й торба.

— Забрави ли нещо? — попита Дик.

— Не. Всъщност забравих… Искам да видя баща си…

— Да вървим, Марианче — каза Томас. — Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-скоро ще се върнем.

Олег видя, че очите на Мариана се изпълват със сълзи. Още малко и ще бликнат по бузите.

Мариана изостана от другите. Олег се приближи до нея и каза:

— Аз също исках да се върна. Поне да погледам от хълма.

Вървяха един до друг и мълчаха.

На трийсет крачки от оградата, където започваше коварният лепкав храсталак, всички спряха.

Луиза ги разцелува. Старика им стисна ръцете. За последно спря пред Олег.

— Много се надявам на теб — каза той. — Повече, отколкото на Томас. Томас се грижи за благото на селцето, за днешния ден. Ти трябва да мислиш за бъдещето. Разбираш ли ме?

— Добре — каза Олег. — А вие се погрижете за мама, да не тъгува. Ще донеса микроскоп.

— Благодаря. Връщайте се по-скоро.

Дик пръв нагази в храсталака, отмятайки сръчно и бързо лепкавите пипала с върха на копието.

— Дръжте се плътно до мен — каза той. — Докато не са се опомнили.

Олег не погледна назад. Нямаше време да се озърта. Озърнеш ли се, някоя вейка ще се лепне за дрехата, не можеш я откъсна, а откъснеш ли я, три седмици ще вони. Отвратителен храсталак.

По мръкнало стигнаха до скалите. Както разчиташе Томас.

Гората не стигаше до скалите, алените им зъби стърчаха от голата долина, осеяна с петна лишеи, парцаливите облаци прелитаха тъй ниско, че острите скали ги раздираха и чезнеха в сива мъгла. Томас каза, че пещерата, където нощували предния път, е суха и до нея лесно се стига. Всички освен Дик бяха уморени. А Дик и да беше уморен, не казваше. Само се зъбеше.

— Тогава беше по-студено — каза Томас. — Бяхме решили, че в студовете по-лесно ще минем блатата. А превалът се оказа непроходим. Помня как вървяхме тук и под краката ни звънтеше — всичко беше замръзнало.

Между пътниците и скалите имаше белезникаво кръгло петно с диаметър около двайсет метра.

— Тук ли звънтеше? — попита Дик, който вървеше пръв.

Той рязко спря на края на петното. То леко блестеше като кора на бор.

— Да. — Томас спря до Дик.

Олег изоставаше. Преди час бе взел торбата на Мариана, за да не се изтощи. Мариана не искаше да я дава, а Томас каза:

— Правилно. Утре аз ще ти помогна. После Дик.

— Защо да помагаме? — каза Дик. — Довечера ще си разпределим излишното по торбите. Хем няма да усетим, хем на Марианка ще й бъде по-леко. Трябваше по-рано да помислим. Два месеца се приготвяхме, а не помислихме.

„Интересно кой трябваше да мисли? — каза си Олег. — И ти си такъв мислител като всички.“