Кир Буличов - Селцето

— Но нали става въпрос за нашите… а ако току-виж са зле?

— Ние винаги живеем редом със смъртта — каза Сергеев. — Да изпратим сега теб и други хора в гората без надежда за успех, защото се тревожим за съдбата на близките ни, ще е равносилно на трагедия за селцето. А селцето — това на първо място сме не ние с Борис и дори не ти, а тези дечица, които зависят от нас. Е, хубаво, ще отидем в гората. А кой ще остане?

— Много хора — отвърна Олег. — И Старика, и Вайткус, и жените, и Лиз. Много.

— Вайткус е болен и слаб. Старика също. В селцето няма да остане нито един, който да го защитава, разбираш ли — нито един!

— Не си прав — каза Старика. — Ако се наложи, ние все още можем да си спомним младините.

— Ако Дик и Казик не се справят в гората — продължаваше Сергеев, сякаш не го е чул, — то ние с Олег имаме съвсем малки шансове да ги намерим. Затова пък има големи шансове никога вече да не се доберем до кораба. Забравихте ли това?

— Корабът ще почака — изрече опърничаво Олег.

— Забрави ли защо не те пуснахме на въздушния балон? Защото си длъжен да стигнеш до кораба.

— А ако отида до кораба, кой ще защити селцето? — Олег откри слабото място в аргументите на Сергеев и се вкопчи в него. — Кой? Нали самият вие го казахте? И сега какво, ще седим и ще чакаме?

— Поставени сме натясно от обстоятелствата — отвърна Сергеев. — Винаги живеем между две злини, между три злини, между множество злини. И си оставаме хора, защото винаги мислим.

— И сега не отиваме да помогнем на Мариана!

— Млъкни най-накрая! — разсърди се изведнъж Старика. — Мислиш ли, че на Сергеев му е лесно да разсъждава по този начин? Ти вече си възрастен, наш наследник си. Наследник на нашето малко царство, разчитаме на теб. А спориш с нас като малко момче. Ти си влюбен в Марианка…

— Какво? — Олег искрено се възмути. — Няма нищо подобно!

— Това е очевидно — усмихна се Старика. — Само дето ти самият дълго време не се досещаше. А сега според мен си се досетил и затова си възмутен.

— Добре, няма какво да спорите — изправи се Сергеев. — Цялото селце ви слуша.

Олег им обърна гръб. Дали е влюбен, или не е влюбен — грозна дума, глупава, — това не ги засяга. Той вече знаеше, че през нощта ще избяга от селцето, ще избяга и ще ги намери сам. Дори и да върви пет, десет дни, дори и всички чудовища на гората да се изправят срещу него, той ще намери Мариана и Казик. Е, и Дик също. Само трябваше да се овладее и да не спори. Не можа да отлети с балона — няма да вземе да се бие с тях, я! Но никой не можеше да му попречи да отиде в гората.

— Апелирам към здравия ти разум, който, както се оказва, не е никак много — говореше Сергеев. Олег не искаше да го слуша, но не можеше да не го слуша. — Пътят към кораба е известен и относително, повтарям, относително безопасен. И това е твоят път, Олег. Това е твоята съдба, както и на селцето. Дори и да се случи трагедия с моята дъщеря („Той нарочно каза «моята дъщеря», за да разбера“ — помисли си Олег)… и ако никаква експедиция и никой не ни намери — нека сме подготвени за най-лошото — то остава корабът. И оставаш ти. Разбра ли?

— Разбрах — отговори тъпо Олег, като на урок.

— Нищо не си разбрал — каза Старика. — Той не разбира, че не принадлежи на себе си. Че има моменти в живота, когато човек няма право да принадлежи само на себе си. Това се случва тогава, когато от действията, му зависи съдбата на други хора.

Вечерта, когато се стъмни, а майка му беше у Линда — двете шиеха, — Олег събра малкия си багаж и го сложи в чанта. Взе от кутията на рафта цялото брашно и сладките коренчета — в къщата не остана нищо друго — и наточи ножа. Разбира се, можеше да вземе и арбалета, но той щеше да му пречи — нали щеше да му се наложи да върви много бързо, а почти от всеки хищник в гората можеше да се избяга. Олег се намираше във властта на ината. Той разбираше, че не е прав — прави бяха възрастните, но в тяхната правота имаше студена жестокост, с която Олег не можеше да се примири. Та нали той не се отказваше да отиде до кораба — щеше да отиде по-късно, но сега в гората се нуждаеха от помощта им, а те тук седяха и разговаряха. Представи си как ще тръгне — по права линия през блатата към реката. Не го беше страх, макар че, ако му бяха казали, че ще ходи в гората през нощта, неизвестно накъде — ако му го бяха казали в обикновения живот, щеше да се изплаши. Но сега беше важно само едно: незабавно да напусне селцето и да се отдалечи достатъчно, че да не могат да го настигнат и върнат. Защото те щяха да се опитат да го направят.