Кир Буличов - Селцето

Но не започнаха спускане надолу. Времето пак се развали и макар че беше топло, даже по-топло от обикновено, отдолу се надигна мъгла. Освен това Казик го болеше ръката и дори го бяха спуснали до горичката, завързан с въжето.

Тази вечер, докато още не се беше стъмнило, Павлиш реши да се разходи с всъдехода по брега на езерото, но не в посока към реката, а от другата страна, където още не беше ходил.

След като измина десетина километра покрай езерото, той се добра до малка бърза рекичка, вливаща се в него. Измина няколко километра срещу течението й. После видя странно и по някакъв начин привлекателно лениво същество, малко по-голямо от куче. Съществото беше обрасло с гъсти, дълги до земята водорасли. Бродеше сред ниските храсти, без да обръща никакво внимание на всъдехода, понякога разравяше земята с дългите си нокти, търсейки храна. А случилото се малко по-късно беше толкова неочаквано, че едва след като се върна в лабораторията и превъртя лентата, Павлиш разбра, че този зелен мечок се е приближил към невинни на вид храсти, обрасли с шипове, онези същите, които бяха изстреляли иглите си към него. Храстът веднага метна иглите си по мечока, звярът придоби вид на бодливец и се строполи мъртъв на земята.

Павлиш не можеше да разбере за какво му е на храста такава агресивност. Нали мечокът с нищо не го заплашваше? Затова извади няколко иглички от кожата на мечока и в лабораторията ги разгледа под микроскоп. И откри нещо любопитно, което още веднъж потвърждаваше общовалидния неуловим и вечен закон — в природата няма нищо безсмислено. Оказа се, че на върха на иглите има микроскопични спори. Спорите, попаднали в кръвта, веднага покълваха.

На сутринта Казик се събуди пръв от всички. Подъвка от младите филизи и тихичко, за да не събуди по-големите, отиде на наблюдателния си пункт. Езерото все още беше покрито с мъгла и поради това оттатъшният бряг се криеше в белезникава безкрайност. И му беше лесно да си представи, че това е Тихият океан, а той е английският капитан Дрейк, който с помощта на индианец се е качил на високо дърво, растящо на Панамския провлак, и гледа отгоре към океанските простори, които възнамерява да покори със своята „Златна кошута“. Там, в просторите на Тихия океан, го очакват атоли, на които кокосови палми поклащат пищните си глави; среща с испански сребърен галеон; ароматът на индийско орехче на Островите на подправките; тайнствените брегове на Африка… Светът беше ярък, романтичен и открит за него — великия пътешественик.

От тъмнозеленото листо, с което можеше да се покрие цяла колиба, се спускаше низ от змийчета с блестящи гребенчета и раздвоени езичета, бързащи за утринния си лов. Сиво-синкавите дундести листни въшки, облепили листото, се размърдаха, почувствали опасността; от стъблото се появи ивичест бръмбар, който се превърна в летяща нишка и се понесе да си върши работата; подир него, пляскайки с криле, полетя бяла птица; над листото се биеше рояк мушици. Казик почувства, че ей сега от ствола на най-близкото борче ще изпълзи отровен туткавец. Така че само скоси поглед и без да прекъсва потока си от сладки мечти, метна ножа в отварящото се в кората отверстие и прогони туткавеца обратно. Сега нямаше да посмее да си подаде жилото до вечерта.

— Казик, тук ли си? — дочу момчето гласа на Мариана.

— Да.

— Боли ли те ръката?

— По-добре е.

Замириса на дим. Мариана беше запалила огън, за да изпече филизите на храстите и гъбите, които бяха поникнали от мъха през нощта.

Казик се откъсна от съзерцаването на „Тихия океан“ и нареди на чакащия го долу „индианец“ да го върне на „Златната кошута“. През края на клона, по стръмния наклон, хващайки се за тънките лиани, той се добра до сивата стена на главния ствол и пропълзя през мостче от изсъхнал клон към следващия чатал. Там му провървя, успя да зърне стара лиана, дебела половин метър, и по нея се спусна трийсет метра по-надолу, до входа на хралупа с размерите на работилницата на Сергеев. Казик извади ножа си и предпазливо навлезе в черната пещера. Постоя, докато очите му привикнат с тъмнината. После хвърли напред една шишарка. Тя се търкулна по дъното на хралупата, леко потрепвайки, след което последва плясък. Значи, там имаше вода. А щом имаше вода, нямаше изход — водата би го намерила. После, сякаш в отговор на плясъка, се чу боботене — явно Казик беше разбудил обитателя на хралупата. Можеше да изчака съществото да излезе, но не се знаеше на какви изненади е способно то. Като горски човек Казик предпочиташе да не рискува, без да е наложително.