Кир Буличов - Селцето

— Чудесно! — зарадва се Казик. — Като алпинисти, които щурмуват Еверест.

Нито Дик, нито Мариана помнеха какво е това Еверест, нито пък знаеха с какво се занимават алпинистите, но не попитаха.

Завързаха се с въжето; то беше толкова дълго, че не им пречеше да се движат.

Така стигнаха до началото на клона, до мястото, където той се присъединяваше към ствола. Тогава стана ясно, че този клон всъщност е една от гигантските лиани, от които беше сплетено дървото. Само че тя се беше отклонила почти под прав ъгъл. Клонът не се присъединяваше към ствола като при обикновените дървета, а продължаваше навътре между съседните лиани. Беше като в момичешка плитка, където една от къдриците е изскочила навън. На това място над клона се беше образувал стесняващ се нагоре процеп, чезнещ в мъглата, като тунел, тъмен и мрачен, чиито стени бяха обрасли с дълъг, помръдващ мъх и лишеи.

Спряха пред входа на тунела, без да знаят какво да правят оттук нататък — дали да се мушнат в мрака, или да търсят друг път надолу.

Мариана предпазливо потърка мъха. Той й беше познат. Зелената маса потрепваше при докосване, притискайки се към кората. Същият този плашлив мъх, само че не толкова дълъг, често се срещаше по дърветата навътре в гората — той не можеше да се яде, беше горчив. Но понякога в него се срещаха орехчета — нещо като болест по мъха, — здрави, хрупкави, почти безвкусни. Обикновено ги ядяха само децата, защото от тях човек не се засищаше особено. Но сега и орехчетата щяха да им дойдат добре.

Докато Мариана безуспешно търсеше в мъха орехчета, Дик предпазливо влезе в процепа на разстояние колкото дължината на въжето. С всяка крачка гигантската лиана се изправяше все повече и повече, пропадаше като водопад във вътрешността на ствола. Дик се подхлъзна и падна по корем, за да не се катурне в черната бездна и да не повлече подир себе си и останалите. После изпълзя обратно.

— Ще се спускаме отвън — реши Дик. — Нищо ли не намери?

— Не — отговори Мариана.

— Жаден съм — каза Дик.

Развързаха въжето и завързаха края му за клоните, които излизаха като храсти от самата основа на ствола. Казик завърза другия край за кръста си и започна да се спуска надолу по ствола, като се вкопчваше с пръсти в неравностите на кората и в пусналите в нея корени растения.

Дик през цялото време беше напрегнат. Той не разчиташе на това, че клоните са надеждни, и през цялото време очакваше дърпане — ако клоните се счупеха, щеше да му се наложи да поеме върху себе си тежестта на Казик. Той се страхуваше от това, защото задържането за хлъзгавата повърхност не беше лесно.

А Казик се спускаше много бавно, той също беше предпазлив. Поглеждаше надолу, стараейки се да види в мъглата няма ли там площадка или друг голям клон. За да се развлича, си представяше, че е земен алпинист.

Неочаквано видя остър клон, стърчащ от ствола малко встрани от пътя му, и протегна ръка, за да се хване за него. Но в мига, в който го докосна, клонът се раздели на два нащърбени ножа и само мигновената реакция на Казик спаси ръката му. Той успя да отдръпне пръстите си, но все пак ножовете се плъзнаха по тях. Дик усети как въжето се дърпа, подхвана го по-силно и извика отгоре:

— Ти какво?

Казик не отговори веднага. От възглавничките на дланта му капеше кръв — там, където го бяха порязали ножовете, които се оказаха челюсти на едро насекомо. То се криеше в дупка, изрязана в кората на дървото, и примамваше жертвите си, преструвайки се, че мандибулите му са само счупен клон.

Казик нямаше с какво да превърже ръката си. Той извика нагоре:

— Нищо, одрасках се. Тук има някаква гадина, хапе.

— Внимавай! — отвърна Дик. — Нали не се одраска силно?

— Не силно. Продължавам да се спускам.

Но явно миризмата на кръв събуди в гадината желание да похапне и тя се зае да изпълзи от дупката. Подир челюстите, които нервно се отваряха и затваряха, сякаш насекомото се прицелваше в жертвата си, се показа дълго разчленено тяло, което се измъкваше и измъкваше от дупката и сякаш нямаше край.

— Охо! — възкликна Казик.

— Какво? — попита Дик.

— Дълъг е.

Казик се държеше със здравата ръка за въжето, а с другата измъкна ножа, и когато гадината — вече наподобяваща едроглава многоцветна змия с множество дребни, вчепкващи се крачета — притича към него, Казик замахна с ножа и отсече главата й. Тялото на змията продължаваше да тича по ствола чевръсто, но безцелно, а главата падна и три метра по-надолу от ствола мигновено се подадоха други щипки, които подхванаха главата на своя събрат и я вмъкнаха навътре.