Кир Буличов - Селцето

— Изобщо не е страшно — съобщи той. — Нищо не се вижда и заради това не е страшно.

Хвана се с две ръце за въжето, подскочи и го обхвана и с крака. Мариана и Дик застинаха от другата страна на коша, който се разклати.

— Ще ви разказвам, за да знаете какво виждам — обеща Казик.

Той пълзеше бързо — беше свикнал да лази по лиани. Само след половин минута вече се беше скрил от погледите им, единствено кошът леко се поклащаше в такт с движенията му.

— Е, как е? — попита Дик.

— Пълзя. Балонът е съвсем без въздух, като парцал.

След известно време кошът спря да се поклаща.

— Какво? Достигна ли? — попита Дик.

— Не, почивам си. Скоро ще достигна.

„Винаги е лошо да чакаш, особено когато не знаеш с какво ще приключи очакването ти — помисли си Мариана. — Но кой знае защо, ние винаги чакаме нещо. Няма време дори да се живее. По принцип всички чакат да се върнем на Земята, а аз чакам да се върна при Олег. Дик чака по-скоро да се върне в гората. Сега чакаме дали балонът ще се откъсне, или не. Много глупаво е да чакаш — най-обичайното и най-погрешното занимание. Трябва да се живее така, че изобщо да не чакаш…“

Кошът отново започна да се полюшва. Чу се трясък. Мариана осъзна, че звукът идва от обвивката на балона. Кошът се разтърси и внезапно пропадна с половин метър.

— По-внимателно! — предупреди Дик.

— Ей сега — отвърна Казик. Гласът му беше приглушен, сякаш го бе обгърнала мъглата.

Кошът се разклати по-силно отпреди.

— Достигнах! — съобщи Казик. — Не се бойте, въжетата на балона добре са се закачили. Тук има голям клон, дебел колкото мен. И още клони. Така че не се бойте. Идвайте, чакам ви.

— Е, тръгвай! — нареди Дик на Мариана. Той се изправи и привърза арбалета към гърба си, за да не му пречи при изкачването. Вярваше на Казик и вече не се боеше, че балонът ще се откъсне. — Ако се умориш, си почивай. И не гледай надолу.

— Така или иначе, нищо не може да се види. Не се бой за мен.

— Почивай си, не бързай — повтори Дик. — Бих тръгнал веднага след теб, но въжето може да не издържи двама.

Мариана се качи на парапета на коша, здраво вкопчила се във въжето. То беше влажно и хлъзгаво. Но всъщност нямаше нищо страшно. Тя вече умееше да се катери по дървета.

След няколко минути вече стоеше до Казик на широка, надвиснала над земята пътека — така изглеждаше клонът на дървото. Балонът се беше закачил за острите клони, стърчащи от главния клон, беше се оплел в тях и в листата, наподобяващи ножове; разкъсал се беше, но въжетата се бяха закачили здраво.

Вече съвсем се беше съмнало, и сега, когато най-страшното беше зад гърба им, всички изпитаха страхотен глад. Но за да се нахранят, се налагаше колкото се може по-бързо да се спуснат на земята и да намерят торбата с храна.

— Да тръгваме — каза Дик, като хвана арбалета в ръка, за да е готов за всякакви изненади. — Ти, Марианче, върви в средата.

— Не — възрази Казик.

— Какво има?

— Ще се спускаме, забрави ли?

— Е, и?

— Ще взема въже.

Дик се спря. Той осъзна, че Казик е прав.

Но веднага възникна проблем: как да се сдобият с въже? Опитаха се да достигнат едно от въжетата на балона, но те бяха така преплетени, че никое от тях не искаше да се измъкне. Не успяха да издърпат нагоре и целия балон — кошът беше твърде тежък и краката им се хлъзгаха по полегатия гръб на грамадния клон.

— Чакайте — подхвърли тогава Казик и преди Дик да успее да възрази, се плъзна надолу по мрежата на балона, скри се в мъглата и се върна след пет минути, запъхтян, но доволен. Дръпна въжето, по което се беше спуснал, и то бавно запълзя нагоре.

Въжето беше здраво и дълго. Казик го намота и го преметна през рамо. Тежеше му, но с нищо не го показа.

Докато Казик се спускаше, за да отреже въжето от коша, Дик отиде напред, до мястото, където големият клон се отделяше от главния ствол на дървото. Не срещна нищо опасно. Мариана също не си пропиля времето, тя приклекна и отряза къс от клона. Това беше истинско дърво, с твърда, дебела кора, хлъзгава и плътна отгоре, но доста по-рехава, когато ножът навлезеше в дълбочина. При вървене върху клона той леко пружинираше под краката.

Тримата тръгнаха към главния ствол. Мариана гледаше как Казик се превива под тежестта на въжето и разбираше, че той никога няма да се съгласи да го отстъпи на друг. Затова тя каза:

— Казик, защо трябва да се носи въжето, без да се използва? Мисля, че е по-добре да се завържем с него, и ако някой по случайност падне, останалите ще го удържат.