Кир Буличов - Селцето

Казик отвъртя сам колелцето на горелката, като за малко не го счупи, и с наслада вдъхна отвратителната миризма на газ, който изтече от тръбичката.

За щастие запалката не беше угаснала и в края на тръбичката лумна лилаво огънче. Казик веднага увеличи притока на газ и пламъкът за миг изчезна, после се разгоря ярко и уверено.

Казик погледна в отверстието на балона — топлият въздух влизаше там, в полумрака.

И в този момент излязоха под облачната покривка.

— Все още падаме — каза Мариана тихо.

Вятърът беше слаб, но поривист, балонът на тласъци се смъкваше надолу.

— Много късно — изрече Дик. — Сега се дръж.

Той се беше успокоил. Гората му беше позната, а не можеше да повярва в силата на удара в дърветата, не можеше да си представи нещо, което никога не беше изпитвал. Струваше му се, че гората ще ги приеме и няма да ги убие.

— Чувалите! — закрещя Мариана, прекъсвайки настъпилата пауза на вцепенено очакване.

Самата тя се хвърли към чувала, лежащ в краката й, и с усилие го прехвърли през парапета на коша, като едва не падна заедно с него.

В този момент балонът тъкмо достигна върховете на дърветата — за миг можеха да се разгледат листата им и Казик, който си спомни за баласта едва след вика на Мариана, гледаше като омагьосан приближаващата се земя, без да се бои за себе си, но много съжалявайки за красивия балон, на който му беше съдено ей сега да се разкъса.

Върховете на дърветата, толкова близки, изведнъж пропаднаха рязко надолу и земята сякаш със съжаление отложи срещата си с балона.

В следващия миг всички оживяха. Дик също подхвана един от чувалите. Казик завлачи третия, но не го изхвърли като Мариана, а бързо се овладя и изсипа пясъка от чувала. Беше много доволен, че се е сетил за това дори в такъв момент.

— Трябва да пазим чувалите.

Но никой не го слушаше. Мариана и Дик гледаха надолу, към върховете на дърветата, потъващи в мъглата. Продължиха да гледат дори след като Казик спокойно се зае с работата. Нали на никого не му трябваше балонът отново да се понесе в облаците, още повече че вече не беше останал баласт. Казик намали огъня и започна да следи балонът да не се вдига повече. Това беше трудно за постигане, защото бурята вече се беше разразила и вятърът изобщо не утихваше. Балонът продължаваше да се носи като сапунен мехур в мъгливото пространство между облаците и гората.

— Ето — каза Дик, — а вие се бяхте уплашили.

В коша беше трудно да се стои. Още повече че той беше олекнал без баласта и се люлееше насам-натам. Облаците изплюха от себе си краткотраен порив на вятъра, балонът се понесе, като наклони коша, сякаш искаше да изхвърли хората от него; те се свиха на пода, вкопчени в прътовете и въжетата, и изчакаха поривът да спре и да рукне силен и равномерен порой като знак за край на безумствата.

— Не ни провървя — каза Дик, като се надигна от пода и погледна надолу. — Сега изобщо не се знае накъде ни отнесе.

— Отначало летяхме в правилната посока — увери го Казик. — Докато не задуха вятърът. Летяхме в правилната посока почти час, а после ни размята десетина минути.

В селцето нямаше часовници, но понятията часове, минути и даже секунди си бяха останали. Казик имаше усет за времето. И останалите му вярваха.

— Значи сме на прав път? — попита Мариана.

— Горе-долу — отвърна Казик.

Бяха подгизнали и измръзнали. Дори якетата и ботушите им от рибешка кожа не ги спасяваха. Едва сега осъзнаха колко им е студено — преди това си мислеха само как да не се разбият.

— Ще гледаме надолу — предложи Мариана. — Вие сте ловци.

— Трябва да видим реката — напомни Казик. — И блатата пред нея.

— Ако не сме прелетели през нея, когато бяхме отгоре — намеси се Дик. — Не, скоростта на вятъра не е чак толкова голяма. До реката е пет дни път, ако се върви по земята.

Балонът сега се движеше по-бавно.

— Дъждът ще спре — предупреди Казик — и ще се вдигнем нагоре.

— Защо? — попита Дик.

— Ще погледнем слънцето и ще разберем посоката. Сега няма сенки, няма нищо.

— По-добре да се спуснем и да потърсим посоката по земята — отговори Дик неуверено.

Той разбираше, че това не е най-доброто решение, защото, ако се окажеха в непознато място, от земята щяха да намерят посоката още по-трудно. Но не му се искаше да се вдигат нагоре.

— Гладни ли сте? — попита Мариана.

— Не — поклати глава Казик.

Но Мариана извади от торбата сухари, намаза ги с гъбен пастет и мъжете се заеха да хрускат, поглеждайки надолу с надеждата да видят нещо познато.