Кир Буличов - Селцето

— Нали не преча? — попита Сали.

— Добре, че дойде.

— Какъв беше този шум? Стори ми се, че някой викаше.

— Пуснах външния микрофон, а там зверовете си изясняват отношенията.

Сали се приближи към прозореца.

— Пусто е. Никой не живее тук. Те само идват понякога да ни сплашат. А ние нали не сме от плашливите?

— С теб — не сме.

— Аз сериозно.

— Къде ли само не живеят хората! Тук поне има нормален въздух и нормален дъжд.

Павлиш се приближи към Сали и докосна с пръсти рамото й.

— Тук не ти харесва, скучно ти е, съжаляваш, че си попаднал в тази експедиция. А аз съм единственото ти човешко развлечение — заключи Сали.

Павлиш дръпна ръката си.

— Ако бяхме на Земята…

— На Земята просто нямаше да ме забележиш — въздъхна Сали. — Аз не умея да кокетнича. Няма нищо странно.

Тя се обърна и го погледна в очите.

— Може би чувствам същото, което и ти. Аз също нямаше да ти обърна внимание… Това обижда ли те?

— Не.

Сали се притисна към Павлиш, обхвана с длани главата му, притисна слепоочията му и го целуна по бузата с крайчето на устата си.

— Благодаря — рече Павлиш.

— Глупав отговор, но не най-лошият възможен — усмихна се Сали.

Тя отстъпи крачка назад, освобождавайки се от ръцете му, и Павлиш видя, че не са сами — в прозореца зад гърба на Сали надничаше глупава бяла муцуна.

— Махай се! — нареди Павлиш на муцуната.

Сали се обърна и се засмя.

— Клавдия би попитала защо не си включил камерата.

— Не съм ти давала основания да ми се присмиваш зад гърба! — рязко изрече Клавдия.

Тя стоеше в тунела пред входа на лабораторията. Беше с халат, мокрите й коси бяха покрити с кърпа.

Павлиш почувства, че се изчервява като малко момче, което са хванали да измъква бонбони от заветния бабин шкаф.

И не се знаеше от колко отдавна Клавдия стоеше тук.

— Никога не ти се присмивам зад гърба — каза Сали. — И ти го знаеш.

— Утре трябва да се става рано — напомни Клавдия.

„Пращат децата по леглата.“ Павлиш не каза това на глас. Сега той се стараеше да не казва на глас неща, които можеше да засегнат Клавдия.

— Утре трябва да се става рано — съгласи се той.

Селцето се смаляваше пред очите им, къщите станаха играчки, като тези, които Вайткус правеше за децата. Той изработваше за тях още и крави, кози, кучета и всякакви други земни животинки.

После селцето се забули в мъгла и човечетата, застанали на пасището, козата, така и неразбрала къде е изчезнала любимата й Марианка, и хълмчето на гробището — всичко това изчезна; отдолу започна да се точи гората, еднообразна и безкрайна.

Балонът летеше равномерно, сякаш го дърпаха с въже; личеше си, че се движи, само по отплавалите назад дървета. В коша цареше тишина и въздухът беше неподвижен.

И тримата се бяха издигали и по-рано с балона и знаеха как да го управляват, но това беше първият му истински полет — не издигане към облаците, а пътешествие.

Във всяка група хора по гласна или негласна уговорка се установява разделение на труда и задълженията. Никой не беше молил Казик да се грижи за горелката и да определя курса, това се случи от само себе си. Казик не беше летял повече от другите и изобщо беше още дете, малък дори и по тукашните мерки. Но в коша на балона с него протичаше бавна трансформация, подобна на онова, което му се случваше, когато попадаше в гората. От същество, по-скоро плахо и мълчаливо, Казик се превръщаше в уверено в себе си човече, сякаш цял живот не бе правил друго, освен да лети на въздушни балони. И увереността му беше толкова очевидна, че и Мариана, и Дик без никакви възражения му отстъпиха водачеството в управлението на балона, по отношение на което и двамата изпитваха известни опасения.

Мариана до последния момент се вглеждаше в мъглата долу, през цялото време й се струваше, че вижда Олег, който беше проявил такава храброст в последните минути, успявайки да скрие страха си за Мариана и завистта си към онези, които отлитат. Мариана не се боеше за себе си — нямаше време да мисли за това, пък и да се боиш за себе си е празна работа. Сега тя искаше само едно — колкото се може по-скоро да отидат и да се върнат, не беше важно даже ще намерят ли тази експедиция, в която й беше трудно да повярва, както беше по-рано и със съществуването на кораба, докато не го докосна. Но ако корабът винаги беше съществувал в разговорите и спомените на жителите на селцето, то появата на научна експедиция на планетата беше от областта на сънищата. Тази експедиция беше неистинска и нейното неумение да намери селцето и да спаси жителите му само засилваше това усещане. Така че Мариана се боеше само да не се заблудят, да не отлетят твърде далече, защото трябваше да се върнат до деня, в който Олег ще тръгне към планините, към „Полюс“, за да може тя да потегли с него.