Кир Буличов - Селцето

Навън вече се беше стъмнило, въздухът беше син. И можеше да си представи, че е в къщата си на Земята и всеки момент би могъл да излезе на разходка. Четенето не му вървеше добре, не можеше да вникне в сюжета. Изправи се и включи външните микрофони. Гората беше тиха, но тишината не беше пълна, тя се състоеше от множество напрегнати звуци. Ето, изпращя клонче, после нещо прошумоля в тревата съвсем близо до кораба. В далечината се разнесе утробен звук, нисък, почти неуловим, но мощен, после се дочу жвакане, сякаш някой с гумени ботуши крачи из блато и с усилие измъква краката си от тинята…

Бедата ни е в това, помисли си Павлиш, че в своите пътешествия човек се старае все повече и повече да изключва елемента на риска. Каравелата на Колумб е била играчка за бурите и ветровете, всеки риф я е заплашвал с гибел, всеки порив на вятъра е можел да я обърне. Но пътешествениците отново и отново са излизали в морето или са преминавали с керваните през негостоприемните планини — нали ги е движела не само страстта към леката печалба. Да се събудят под сянката на непознати планини, да чуят шума на чуждестранен град, да видят палмите на брега на още неоткрит остров… Навярно сме станали страшно рационални — стараем се да приспособим Вселената към нашите трезви нужди, да я разбием на части, и даже се дразним, ако нещо не се събере на рафта, където е полагащото му се място. Дребните пътешественици са вярвали в хиперборейците и хората с кучешки глави и това не ги е плашело. А ние сме сигурни в това, че генетичният код е единен за цялата Вселена и при вида на човек с кучешка глава не ахваме възторжено, а започваме да броим хромозомите.

Още в детството си четем за Робинзон, и той, както и преди сто, и преди двеста години, ни покорява със своята наивност, с гордата си самота и човешкото предизвикателство, което носи съдбата му. Той не се примирява с природата, не чака появата на човек с кучешка глава, а пресмята запасите от зърно или си шие дрехи от козя кожа. Значи, Робинзон трябва да се забрани — ето кой е източникът на всичките ни беди; ето кой — Даниел Дефо — е заложил основите на нашия рационализъм. След като си призна това, Павлиш започна да търси алтернатива и стигна до извода, че чувства най-близък Синдбад Мореплавателя. Макар и да е бил търговец, той е възприемал птицата Рух като естествена част от приказния си свят. И поради това Павлиш започна да планира алпинистки поход до гигантското дърво, който най-вероятно нямаше да си струва рисковете и изгубеното време, но му беше абсолютно необходим, за да уреди отношенията си с тази планета.

Вече бяха тук отдавна, от три седмици, но не бяха успели да постигнат нищо освен взаимна враждебност. Златната планина беше безлична и равнодушна. Тя можеше да се срещне и на лишен от атмосфера астероид. Клавдия си имаше работа предимно с неодушевени предмети, така че можеше да прекара тук цял век и пак да си остане чужденка на чужда планета. Разбирането влизаше във функциите на Павлиш. А то не можеше да се постигне, ако се криеш зад надеждните стени на куполите.

Докато спореше мислено с Клавдия, Павлиш, както и си му беше редът в подобни задочни спорове, почти не й даваше възможност да отговаря. Всички нейни въображаеми възражения бяха неубедителни, докато неговите аргументи бяха несъкрушими.

Над самото му ухо се разнесе див писък. Павлиш даже скочи на крака и чак след няколко секунди разбра, че писъкът е долетял откъм гората — от същия този свят, който продължаваше да живее, сякаш Павлиш, с цялата му техника и могъщество, изобщо не съществуваше.

Павлиш се хвърли към прозореца. Навън, в тъмнината, разредена от лъчите на бавно въртящите се прожектори, кипеше купчина от тела. Няколко хищника — в цялата тази суматоха не можеше да се разбере що за твари са — измъчваха тлъст зелен тромав звяр и в тази схватка имаше такава първобитна жестокост и такъв страх от смъртта, че Павлиш, гледайки как купчината от тела се търкаля към гората, изключи звука и се отдалечи от прозореца. И с известна тъга си помисли, че най-вероятно така и ще си отлети от тази планета, без да е узнал и разбрал нищо, макар че формално ще отнесе оттук солиден товар от биологични изследвания и образци от флората и фауната.

Съвсем му се отщя да чете, но не бързаше да се върне в жилищния отсек. Сега жените в своите отделения се готвеха да си лягат, чистницата Клавдия беше заседнала за половин час под душа, а Сали за пети път редеше пасианс — занимание, което изобщо не прилягаше на смел разузнавач. На Павлиш му се прииска Сали да остави пасианса и да дойде тук при него, защото й е домъчняло, защото й е омръзнало да слуша как Клавдия си подсвирква под душа…