Кир Буличов - Селцето

— Вдигай се! — нареди Дик, който долови скрит бунт.

Казик сви тънките си рамене и увеличи огъня в горелката.

Стана по-студено, кошът беше мокър, по обвивката на балона се стичаха едри капки, които се отронваха, щом достигнеха долния обръч.

На Казик му се искаше да изрази чувството си на тържество от полета, но единственият начин, чрез който можеше да го изрази, беше чрез пеене. И ако беше сам, непременно щеше да запее и даже би запял с думи, които умееше да подрежда в стихове. Но се стесняваше да прави това пред останалите. Не посмя и сега. Само подпяваше беззвучно, стиснал устни.

Заради безсилието Дик го обхвана отчаяние. Облаците никога нямаше да свършат. Бяха се изгубили. И не биваше изобщо да се захващат с тази работа. Трябваше да тръгнат пеша, все някак щяха да се прехвърлят през реката. Нищо особено. А сега нямаше да има нито река, нито селце…

В този момент стана по-светло, балонът изскочи в процеп между облаците — над главите им имаше още един слой, носеха се към почти черен огромен облак, изправен като стена пред тях, сякаш изчакваше балона, за да го изяде. В облака имаше движение, проблясваха мълнии, той изглеждаше жив и пламтящ.

— Ех, колко е красиво! — извика Казик. — Как ще гръмне сега!

— Надолу! — нареди Дик. — Давай надолу, не разбираш ли?

— Жалко… — Казик посегна към горелката, за да намали огъня. — Никога досега не съм виждал такова нещо. Отдолу не е толкова интересно.

— На мен и тук не ми е интересно — каза Мариана.

Балонът, кой знае защо, не се снижаваше, а продължаваше да лети към буреносния облак; грохотът, излизащ от него, беше почти непрекъснат, сякаш някой прекарваше огромна тояга по гигантска ограда.

Дик отблъсна Казик и с рязко движение загаси горелката.

— Това не ти е играчка!

Поривите на насрещния вятър удариха балона, той се мяташе между облаците и въобще не можеше да се спусне.

— Не бива да се гаси напълно! — завика Казик. — Вие сте глупаци!

— Млъквай! — прекъсна го Дик. — Омръзна ми.

С грубостта прикриваше страха си, защото не искаше да признае дори пред себе си, че е възможно да се страхува.

Балонът изведнъж попадна във въздушен вихър, разтресе се и се плъзна надолу.

— Запали! — извика Казик. — Нима не разбираш — сега въздухът ще изстине!

— Ще успеем. Първо трябва да се спуснем надолу.

— Не бива така внезапно. Къде е запалката?

Запалката беше у Дик и той не искаше да я даде на Казик, защото не вярваше, че нещо заплашва балона долу. Искаше му се само едно — по-скоро да се измъкнат от буреносния облак.

— Виж, той се смалява! — Казик посочи нагоре, но само неговите очи виждаха, че балонът губи еластичност и скоростта му на снижаване се увеличава.

— На! — Дик все пак се разтревожи от настойчивия тон на Казик и му подаде запалката.

Запалката тракаше, щракаше и изобщо не искаше да изкара пламък.

Беше влажно, всички вече бяха подгънали. Праханът в запалката сигурно също се беше навлажнил. Ако Казик знаеше, че Дик ще загаси огъня, щеше предварително да скрие запалката и да я държи суха.

Наоколо отново имаше облаци, отново цареше полумрак, и грохотът, излизащ от буреносния облак, беше поутихнал, беше останал там горе, почти над главите им.

— Добре, че успяхме — изрече Дик, оправдавайки се. С крайчеца на окото си наблюдаваше как Казик отново и отново щрака със запалката. — Дай да пробвам аз.

Той издърпа запалката от напрегнатите пръсти на Казик. Тя не послуша и него. Казик стоеше наблизо и наблюдаваше как искрите изскачат от кремъка. Те изглеждаха мънички и студени.

— Той се смали — обади се Мариана изплашено. Тя гледаше нагоре и забеляза, че въжетата на мрежата, с която беше омотан балонът, се врязваха все по-надълбоко в обвивката му.

Дик обгърна запалката с длан и се опита да потърка фитила.

Сега за всички беше ясно, че балонът пада все по-бързо.

— Може би да запушим дупката? — попита Мариана, но се сепна — осъзна, че няма с какво да запушат дупката отдолу на балона.

— А твоята, твоята запалка! — развика се изведнъж Казик. — И ти трябва да имаш!

— Разбира се — отвърна Мариана, — как не се сетих! Имам.

— Дай я!

— А къде е тя?

— В кесията на шията ти — подсказа Казик.

Мариана бързо развърза лечителската торбичка, която лежеше на гърдите й, и измъкна оттам запалката.

Казик я хвана, отблъсна Дик и започна да я щрака. Но горелката не се палеше.

— Отвърти я! — извика Казик на Дик. — Ти нали я завъртя!

Кошът отново се разлюля, Дик загуби равновесие и едвам успя да се хване за парапета.