Кир Буличов - Селцето

Веднъж на Дик ми се стори, че разпознава хълма, подаващ се над гората, но Казик каза, че това е друг хълм. Времето си минаваше. Дъждът все не спираше, макар че светкавиците бяха далечни и не изглеждаха страшни. Измина още час и половина. Мариана клякаше в коша, за да се загрее, докато не се умори, но не се загря, а само се запъхтя. Дик седна на дъното и се зае да бърше арбалета си. Казик грееше ръцете си на горелката, после каза на Мариана също да се сгрее. Всички бяха доста уморени от неизвестността. Струваше им се, че са отлетели толкова далече от селцето, че никога вече няма да се върнат.

Дъждът спря. Веднага стана по-тихо, защото капките престанаха да потропват по обвивката. От топлия балон се вдигаше пара.

Казик дълго гледа напред, после изведнъж извика:

— Гледайте!

В надигащия се утринен сумрак отпред на хоризонта се виждаше светла ивица.

Дик се загледа нататък и каза, че това навярно е реката.

— А може и да свършва гората — обади се Мариана.

Тя стоеше от другата страна на коша и също беше видяла светла ивица на хоризонта. Излизаше, че виждат две реки.

След още половин час бавен полет се убедиха, че пред тях наистина е реката — появи се и отсрещният тъмен бряг. Светлата ивица отдясно беше много широка и чезнеше на хоризонта, а реката се съединяваше с нея.

Дик каза, че това е друга, много голяма река.

А Казик предположи:

— Добре щеше да е това да е морето.

— Морето? — Мариана знаеше тази дума, но не си представяше, че на тази планета може да има море, при това толкова близо.

— Или много голямо езеро — рече Казик. — Но все пак по-добре да е море. Тогава ще построим кораб и ще тръгнем на плаване.

— Само да не отнесе вятърът балона ни в това море — каза Дик.

Той все поглеждаше напред, стараейки се да отгатне това ли е реката, която им трябва. Някога, като че ли миналата година, беше достигал близо до нея, но заради блатата, гъмжащи от всякакви гадини, не успя да излезе на брега. Храната му свърши, а ловът му не беше успешен. Наложи се да се върне. Помнеше хълмовете, но тук не се виждаха подобни.

Решиха да се издигнат по-нависоко, към облаците, в търсене на попътен вятър. Балонът се умори да лети и се издигаше едва-едва, лениво и неохотно.

Тук вятърът наистина беше по-силен, но пак духаше не натам, накъдето им се искаше. А и отново заваля. Всичко това вече им беше омръзнало — ленивият балон, студът, влагата, и още по-неприятно беше, че почти бяха достигнали целта, още малко и щяха да прелетят през реката, а по-нататък вече можеха да се спуснат, да пренощуват и да вървят да търсят хора.

Няколко едри птици, които живееха високо в небето и поради това можеха да се видят само отдалече, се снижиха към балона и с крясъци, пляскайки с ципестите си криле, закръжиха наоколо, недоволни, че той е нарушил границите на владенията им.

Една от тях даже се изхитри да се вкопчи с нокти във въжето и няколко пъти удари с осеяния със зъби клюн по обвивката.

— Не те съветвам да правиш това — каза Дик, докато бързо вдигаше арбалета.

Стрелата прониза гърдите на птицата и тя моментално прибра ноктите си, откъсна се от балона и прелетя съвсем близо до коша, като се спускаше по спирала надолу. Дик даже протегна ръка, надявайки се да я хване, и Мариана увисна на него, за да му попречи да се изсипе от коша.

— Жалко… — огорчи се Дик. — Месото й е вкусно.

Той стреля в друга от птиците, но не улучи.

Птиците преследваха балона още известно време, но после се скриха зад завесата на дъжда.

Реката вече можеше да се разгледа. Тя беше широка, тъмносива, с цвета на облаците, и течеше направо, почти без завои не като ручеите, с които те бяха свикнали.

— Ако не я прелетим, ще е трудно да я прехвърлим — предупреди Дик.

— Може би да се спуснем за през нощта? — предложи Мариана. — А на сутринта ще изчакаме вятър и ще продължим нататък.

— Добре би било — отговори неуверено Казик. — Ще съберем и още баласт. Само дето няма къде да кацнем.

Той беше прав — долу нямаше нито поляни, нито голямо открито пространство, където да приземят балона.

Млъкнаха, заслушани в тишината, царяща над света. Потропването на капките по балона само подчертаваше тази тишина.

И изведнъж пред тях се появи сива стена.

Мариана ахна, когато първа от всички видя огромната неравна повърхност пред балона. Порив на вятъра ги подхвана и ги понесе по-бързо, сякаш балонът нарочно искаше да отмъсти на хората за това, че са го принудили да лети толкова дълго.