Кир Буличов - Селцето

— Казик! — изкрещя Мариана.

Казик също видя стената, изникнала от дъжда. И усили горелката докрай.

— Хвърляйте всичко! Хвърляйте всичко долу!

Почти не беше останал баласт, само едно малко чувалче. Дик го запрати зад борда. Мариана вдигна торбата с храна, но се поколеба.

— По-бързо! — нареди Казик и Дик изтръгна от Мариана торбата и я запрати надолу, после започна да взема от пода на коша разни вещи и без да мисли кое какво е, ги заизхвърля.

Балонът се поколеба за няколко секунди и тръгна нагоре.

Замръзнали от смайване, аеронавтите гледаха как сивата стена се спуска надолу.

Това беше дърво, немислимо, гигантско дърво. Видяха, че от главния му ствол излиза клон с дебелина двайсет метра, стърчащ почти хоризонтално. Балонът прелетя край клона и едва не го закачи. По-нагоре имаше все повече разклонения и балонът само по чудо не се натъкваше на тях.

Никой не знаеше колко минути продължи това издигане, но изведнъж стана тъмно и стволът изчезна от погледите им — бяха навлезли в облак.

Дървото беше близо, то още не беше свършило и протягаше към тях сивите си лапи.

Порив на вятъра подхвана балона и го запрати към дървото.

— Дръжте се! — извика Дик, като падна на дъното на коша и увлече Мариана със себе си. Казик се строполи най-отгоре.

И тъкмо навреме.

Разнесе се много силен трясък, кошът се килна напред, после налетя върху преграда и се замята се като пиле, попаднало в капан. Нещо изтрещя над главите им, балонът направи няколко конвулсивни предсмъртни движения.

И настана тишина. Не се виждаше нищо наоколо.

Кошът, силно наклонен, бавно се поклащаше.

— Край — каза Казик тъжно. — Няма вече балон.

— Важното е, че ние сме живи — възрази Дик. — И не се разбихме. Това е най-главното.

Седяха на дъното на коша, стараейки се да не го разклащат, за да не се изсипят долу. Езиците на облака пълзяха през коша, от време на време скривайки тъмното петно на отверстието на балона, от време на време разсейвайки се, и тогава можеше да се надникне в загадъчната дълбина на мехура. Но никак не успяваха да разберат какво им се е случило. Разсъмваше се толкова бавно, че им се струваше, че денят никога няма да настъпи. Късовете на облака бяха по-светли от въздуха, но постепенно въздухът се изравни по цвят с тях и всичко стана еднакво сиво.

Дрямката напусна аеронавтите, прилепчива дрямка, на границата на съня, която заплита езика и сковава крайниците, но не заменя съня, понеже през цялото време чувстваш колко студено и несигурно е.

— Никога не съм си представял, че има такива дървета — обади се Казик.

— Навярно дори на Земята ги няма — отвърна Мариана.

— На Земята дърветата са даже още по-големи — изрече уверено Казик. — Например секвоята. Тя расте в Скалистите планини.

— Може би това не е дърво? — усъмни се Дик. — Може би е някаква скала?

— С клони? — попита Мариана.

— Нима ги виждаш?

— Но ние висим.

— Може да висим от издатина. Ако това е дърво, още по-лошо.

Мариана предпазливо опипваше наоколо с надеждата, че не са изхвърлили цялата храна, че е останало нещо. Но кошът беше абсолютно празен.

— Напразно изхвърлихме горивото — съжали Казик.

— Няма да полетим повече — откликна Дик. — Стига толкова. По-добре да ходим пеша.

— Трябва колкото се може по-бързо да се спуснем долу — реши Мариана. — И да намерим торбите. Защото някой ще ги намери преди нас и ще изяде всичко.

— Е, едва ли някой ще изяде горивото.

Дик допълзя до ръба на коша и започна да се вглежда в мъглата.

Мариана извика. Беше изправила крака си, който така бе изтръпнал, че болката се разнесе по цялото й тяло. Дик трепна, кошът се размърда.

— Мисля си, че балонът се е натъкнал на нещо и се е разцепил. Ако клатим коша, той може съвсем да се измъкне, а земята е далече.

Вятърът подгони късовете облак и в процепите между тях можеше да се видят клоните на дървото — сиво, с тъмни издатини и вдлъбнатини. Върхът на балона все още се криеше в мъглата.

— Трябва да се измъкнем — предложи Дик неуверено.

Той извади от колчана стрела с тежък накрайник и я хвърли надолу.

Беше тихо. Казик броеше наум. Стигна до двайсет.

Не чуха нищо.

— Може да е паднала върху дървото — предположи Казик. — Или върху мъх. Ще пропълзя.

— Къде? — попита Мариана.

— По клоните нагоре. Защо да чакаме? После ще ви извикам.

— Давай — съгласи се Дик. — Ти си най-лекият.

Казик провери добре ли е прикрепен ножът. После, хванат за въжето, внимателно се прехвърли през ръба на коша.