Кир Буличов - Селцето

И в този момент видя цветя. Или нещо, което много приличаше на цветя.

Алени венчелистчета с размерите на длани обкръжаваха мъхестите жълти сърцевини на цветята. Бяха красиви. Дългите стъбла леко се поклащаха, превити под тежестта на венчелистчетата.

Павлиш се огледа. Като че ли нищо не го заплашваше. Във всеки случай скафандърът му щеше да устои против всеки агресор.

Той изскочи от всъдехода и тръгна към цветята. Приятно му беше, че ще зарадва Сали.

Но в момента, в който ръкавицата на Павлиш докосна стъблото, цветето се отдръпна, сякаш уплашено от докосването, събра венчелистчетата си и се плъзна в почвата. Само една тясна дупка показваше мястото, където бе раснало.

С второто цвете Павлиш реши да прояви хитрост. Хвана го бързо, сякаш ловеше муха, и дръпна. То затрептя в ръката му, опитвайки се да се скрие под земята, но Павлиш го държеше здраво. Тази борба продължи половин минута, докато цветето не се предаде и не увисна безжизнено в ръката на Павлиш. Той се опита да отвори венчелистчетата, но те вече се бяха превърнали в слузеста буца червена протоплазма.

Павлиш захвърли буцата, тя се пльосна на земята и изведнъж отново оживя. Стъблото, допреди миг меко и безволево, започна настойчиво да се мята, търсейки процеп в земята. След няколко опита усилията му се увенчаха с успех и то като червей изпълзя надолу, повличайки след себе си и червената буца на цветето.

— Правете каквото щете — каза Павлиш, без да крие отвращението си. — Ние вече не събираме цветя.

Отляво имаше стена от храсти, много по-ярки от останалия гъсталак. Листата на храстите бяха остри като игли — топлият ветрец сгряваше горичка от малки борчета. На Павлиш дори му се струваше, че ако разтвори острите клони, ще открие истински, твърди, хлъзгави масловки.

За да се отърве от натрапливия образ, Павлиш се приближи до храстите, но още не беше успял да ги докосне, когато дългите игли настръхнаха и в следващия миг полетяха към Павлиш — толкова тънки, остри и здрави, че стотици от тях успяха да се забият в непроницаемата тъкан на скафандъра и Павлиш за малко да изгуби равновесие от съвкупната сила на удара им.

Той отскочи, проклинайки храстите, и изгуби няколко минути, докато успее да изчисти скафандъра от невероятно здравите и остри иглички.

Само няколкостотин метра по-нататък му се наложи да спре отново всъдехода. Хълмовете стигнаха до самия бряг; от водата тук стърчаха остри камъни, предупреждаващи, че плаването по езерото може да е опасно. Така че Павлиш вдигна всъдехода във въздуха и мина над върховете на дърветата.

През тънките сини и зеленикави клони беше трудно да се види какво става в дълбините на гората, а и заваля дъжд и всичко се замрежи.

Павлиш се опита да убеди себе си, че тук му е много интересно, че като биолог и пътешественик днес е видял много, че е първооткривател, Колумб на този свят и затова е много доволен от първото си пътешествие. В действителност настроението му беше отвратително и през цялото време пред очите му беше сцената, в която изтръгва плъзгавото живо стъбло от земята и цветът се превръща в буца от червена слуз.

Дали да не се върне? Павлиш си представи как ще влезе в тесния купол, изпълнен с чисти домашни миризми, как Клавдия ще го погледне с престорена строгост и ще заяви, че той най-вероятно не е провел както трябва дезинфекцията на входа, а Сали ще започне да шета край печката, отдавайки дан на женското желание да нахрани ловеца.

Гората се прекъсна при голямата бистра река, която се вливаше в езерото. Дърветата стигаха плътно до реката, даже влизаха в нея, белите им стволове стърчаха над повърхността, сякаш бяха неуверени в себе си плувци, които не знаеха дали да се гмурнат и да поплуват, или да се наплискат с вода по гърдите и да поемат обратно към разстланата на брега кърпа.

Павлиш видя на оттатъшния бряг малък нос, обрасъл с трева и заобиколен от ивица ситен чакъл. Нататък и насочи всъдехода — реши, че този нос ще бъде крайната точка на пътешествието му.

Когато излезе от машината, наоколо беше тихо. Само водата леко бълбукаше, плискайки камъните. Сякаш беше влязъл в стая, в която току-що е кипял непринуден разговор, но при вида на неочаквания гост всички са млъкнали и го гледат враждебно, чакайки да си отиде.

— Скучно живеете — каза предизвикателно Павлиш на реката, но отговорът беше само мълчание.

Павлиш отхвърли тъжните размисли и се загледа по-надалече. Наблизо започваше гората, ниска и хилава, по-нататък тя израстваше, върховете й ставаха по-тъмни. А още по-надалече се сливаше с пелената на дъжда и се виждаше гигантска стръмна скала. „Впрочем не — помисли си Павлиш, — това най-вероятно не е скала. Повече прилича на колони — две, три четири…“ Колоните отиваха в облаците. „Ето това вече е интересно“ — помисли си той и желанието му да се върне се изпари.