Кир Буличов - Селцето

Тя по никакъв начин не показа, че молбата му да се премести я е засегнала. Дори не го попита защо иска да живее в лабораторията.

Разбира се, причината за това желание на Павлиш не бяха нощните кошмари на Клавдия. Или поне те не бяха на първо място. Ако планетата се беше оказала не толкова зловеща и негостоприемна, ако човек можеше спокойно да ходи по нея и да се уморява от това ходене, да се подхранва с нови впечатления, той не би усещал затвореността и теснотата на жилищния отсек. Съвсем неотдавна Павлиш мечтаеше да се измъкне от кораба, който му беше дотегнал за месеците полет, мечтаеше да се пресели под небето на новия свят. А сега корабът му изглеждаше просторен, спокоен и уютен. Там можеше да се натопи в басейна, да поседи с приятен събеседник в оранжерията, да посвири в каюткомпанията…

А тази планета не само че не ги допускаше до себе си, но и протягаше злобните си пръсти във вътрешността на станцията. Ето например тази оранжева плесен, която се залепи за скафандъра — водата от душа не я отмиваше. Павлиш я чегърташе с помощта на достиженията на химията. Плесента не само че се съпротивляваше, но и когато Павлиш се изхитри да я докосне с показалеца си, го изгори. Сега изгореният пръст беше омотан с лейкопласт и му се наложи да излъже Клавдия, че се е порязал — тя не би му простила подобно лекомислие, и с право.

Впрочем не се случваше нищо особено. Планета като планета, експедиция като експедиция. Толкова банална, че Павлиш имаше възможност да мисли за изгорения си пръст. Планетата не можеше да се нарече и особено агресивна — с изключение на сблъсъка с чудовището, завършил зле за местния обитател, нямаше нито едно сериозно произшествие. И не само защото Клавдия бдеше да се спазва редът. Сали и Павлиш също не бяха деца и знаеха, че в Африка е опасно да се разхождаш без мама и тате. А с емоциите можеше да се справи човек. Трябваше да се организира голямо пътешествие — то беше предвидено в плана на изследванията. Да се седне във всъдехода и да се види как живее този свят извън поляната. Още повече че етапът с изстрелването на скаутите вече беше приключил, налице бяха някои интересни резултати, макар че не бяха успели да открият нищо необичайно. Засега. Всичко беше като в археологическа експедиция, където се откриват множество отломки от керамика или ръждиви пирони, представляващи голям интерес за науката, но не и за обикновените хора. В музея те минават равнодушно покрай витрините с накрайници на копия и слепени глинени гърнета. Иска им се да видят приказната красота на статуя или златна диадема. Всеки археолог ще ви докаже, че диадемите не са целта на археологията; нейната цел е да намери колкото се може повече гърнета и мъниста, за да определи пътищата на миграция и равнището на материалната култура. Но можете да сте сигурни, че археологът лицемерничи. Дълбоко в сърцето си той мечтае за диадема, за неочакван блясък в черната почва, за онази рядка сензация, презрението към която стои в основата на надменността на археолозите.

Една биологически активна планета не можеше да не таи в себе си диадеми. Но това не означаваше, че диадемата ще се падне точно на Павлиш. Късчето от планетата, което постепенно се разкриваше пред него, беше нищожно малко в сравнение с целия този свят и щяха да са необходими още доста експедиции и доста Павлишевци, за да може да се твърди, че планетата е повече или по-малко изследвана и разбрана.

Павлиш си признаваше, че нито притежава познания за планетата, нито я разбира. Но интуицията му постоянно го предупреждаваше да се пази от тази планета, а Павлиш беше свикнал да се доверява на интуицията си.

Той подготвяше всъдехода за пътуване, когато в служебния купол дойде Сали. Тя искаше да тръгне с Павлиш, но Клавдия не я пускаше, защото самата тя се нуждаеше от помощница. Беше обещала да вземе Сали със себе си на другия ден до любопитните оголени скали на другия бряг на езерото, открити от геоскаутите.

— Ако ви попаднат цветя — помоли Сали, — истински цветя, донесете ми мъъъничко букетче.

— А Клавдия?

— Тук няма по-страшни зверове от котки.

— Полека-лека започвам да мисля, че тя е права.

— Вие? Неукротимият бунтар?

— Всичко това е игра, Сали. Ето, вчера ме заболя стомахът…

— Всичко е ясно, може да не продължавате — каза Сали. — Преди три дни ме тресеше, бях понастинала. И започнах да подозирам тази коварна планета, че е успяла да прониже с бацилите си непроницаемите ни стени.