Кир Буличов - Селцето

А облаците все не свършваха. Наоколо беше сива мътилка. Нямаше вятър, не можеше и да има, защото балонът се движеше заедно с вятъра, но студът мъчеше ужасно.

„Трябва да се спускаме — помисли си Олег, без да откъсва поглед от пръстите на Дик. — Може да ни занесе надалече.“

Дик вдигна глава, сякаш се надяваше да види, че облаците свършват. И внезапно попита:

— А може би не се издигаме?

— Не, издигаме се — отвърна Олег, макар че вече не беше сигурен и за всеки случай изхвърли последното чувалче с пясък.

Балонът се раздвижи.

Дик отново замълча.

Тогава Олег посегна към горелката, за да намали пламъка. И в този момент видя, че облаците свършват и през тях прозира небето.

Останаха за кратко отгоре, под небето, защото бяха доста поомръзнали и беше минало много време от излитането. Но Олег беше почти щастлив. Трудно му беше да обясни защо. Може би заради това, че все пак достигнаха небето.

— Хубав балон си направил — каза Дик.

Олег му беше благодарен за похвалата. Ако не беше тя, не би се осмелил да изрече следващите думи.

— Слушай, Дик, трябва да ти кажа нещо важно.

— На мен?

— Само че не се смей. Аз обичам Мариана.

— Марианка? Обичаш я? — Дик не разбра веднага какво означават тези думи. — В какъв смисъл?

— В истинския, като в романите. Искам да се оженя за нея.

Дик изхъмка. Не знаеше какво да каже.

— Много те моля да се грижиш за нея, става ли? Все пак тя е момиче, нали разбираш?

— Глупак! — подхвърли Дик. — Какво ще се промени? Да не взема да я нося на ръце? В гората всички са равни.

— Разбирам. Но все пак те моля.

— Нека тя да остане — предложи Дик. — Ще отлетим двамата с Казик.

— Не, тя ще полети. Не можеш да я разубедиш.

Дик не отговори нищо. Той като че ли беше недоволен от думите на Олег. Или поне никак не им се зарадва.

— Сигурно днес няма да видим скаута — реши Олег. — Ще започна спускане, че ще замръзнем.

Той намали огъня и балонът се потопи във вътрешността на облаците.

Дик мълчеше.

Така и се спуснаха, без да разменят нито дума. Чак когато облаците свършиха и започна да се вижда земята, Олег рече:

— Не казвай на никого.

— Че кой се интересува? — отговори Дик, мислейки си за свои неща.

Под тях беше рядка гора. Вятърът ги беше отнесъл доста надалече, за щастие — на север, където имаше обширна пустош. Именно в пустошта се приземиха. Някога, преди цяла вечност, бяха минали оттук с Томас на път за кораба.

Надигна се вятър, балонът започна да се влачи по Земята и двамата доста се умориха, докато се опитваха да го укротят.

— Опасявам се, че е за еднократно ползване — каза Дик, когато двамата, дяволски уморени, седнаха на земята и заразмахваха ръце, за да разгонят мушиците. — Трудно ще е да излети отново от гората.

— Ще е по-добре да се върнете обратно на него — каза Олег. — Затова и помолих да ми разрешат да летя с вас. По-добре мога да го управлявам.

— Не е толкова трудно — отвърна Дик. — Ти също се научи скоро.

Чуха се викове — от селцето тичаха децата начело с Казик. Бяха видели как вятърът е отнесъл балона към пустошта.

Колкото и да бързаха, изминаха още десет дни, преди балонът да се издигне в небето и да полети на югоизток. Последните четири дни чакаха да задуха вятър.

Аеронавтите — така ги нарече Старика — бяха облечени много топло; донесоха им всички топли дрехи, защото горе беше много студено.

В тези дни Олег много се уморяваше — всеки ден трябваше да приготвя балона, да го пуска, да се издига, после да го мъкне обратно и да го ремонтира, а освен това Сергеев го караше да продължава да учи радиотехника. И той учеше. Може би целта беше Олег да разбере важността на работата си и да мисли по-малко за това, че не са му позволили да полети. Мариана също беше заета. С храната нещата бяха зле, защото лятото едва започваше, а снегът още не се беше стопил навсякъде, почти нямаше гъби, а старите запаси бяха към края си, в селцето и без това не си дояждаха. Мариана ходи на три пъти в гората с Казик и Фумико на познати й отпреди места. Търсиха колонии от млади гъби, които засега се спотайваха в почвата и можеха да бъдат открити само по миризмата и по писукането на дребните мушици.

В селцето цареше суматоха, всички бързаха нанякъде, за всеки се намираше работа и се създаваше усещането, че ще отлетят не само трима души, а сякаш всички събираха багажа си и се готвеха за тръгване. Може би наистина всички бяха в такова настроение. Дори козата почувства това — тя ситнеше подир хората, едва не събори къщата на Кристина. Козелът вече не се появяваше и козата напразно ходеше при оградата и го викаше. Тя не знаеше, а и никога нямаше да узнае, че добрият козел беше убит от Павлиш, но това беше далече оттук, а и никой в селцето не познаваше Павлиш.