Кир Буличов - Селцето

— За съжаление, старинните мечти за това, че някъде ще срещнем невероятни форми на живот, засега не са се сбъднали. Законите на природата са еднообразни. Същият комплект хромозоми и зад външната екзотичност се крият същите признаци на живот. И почти навсякъде се откриват микроорганизми, способни да виреят отлично в човека.

— Сали, свободна ли си? — разнесе се гласът на Клавдия.

Двамата я чуха.

— Идвам — отвърна Сали.

„Човек може да си помисли, че Клавдия ревнува!“ — едва не произнесе на глас Павлиш.

Павлиш изкара всъдехода от купола и пое по брега на езерото, за да не навлиза в гората. Караше, без да бърза, оглеждаше се встрани, камерите жужаха тихо, анализаторите пощракваха — всъдеходът се трудеше честно, без да обръща внимание на пасажера си. На Павлиш му се искаше да намери истински цветя, макар и да разбираше, че едва ли ще му попаднат тук — на планетата все още имаше малък брой висши растения, Павлиш не беше срещал и насекоми, способни да ги опрашват.

Денят беше топъл, напичаше, беше останал сняг само в глъбините на гората. Земята се беше напоила с вода и гората наоколо за последните дни беше забележимо оживяла — започваше дългото сумрачно лято. Павлиш нямаше да види повече сняг тук — щяха да си тръгнат, преди да настъпи средата на лятото. Впрочем той непременно щеше да полети до планините, където имаше ледници и вечни снегове. Жалко, че бяха избрали мястото за работа в този мрачен край — по̀ на юг, към океана, където беше пустинята, климатът беше доста по-сух…

Вниманието на Павлиш беше привлечено от странно зрелище. Той даже спря машината, за да погледа огромните насекоми, които, колкото и да беше странно, приличаха по нещо на коне и чийто рояк явно отиваше на водопой и неочаквано се беше натъкнал на всъдехода. Насекомите застинаха за миг и веднага върху гърбовете им започнаха да растат прозрачни мехури, проблясващи и преливащи се във всички цветове на дъгата. Роякът хукна да бяга покрай брега, а мехурите станаха по-големи от самите чудовища, достигайки три метра в диаметър. Всяка крачка на бегълците се превръщаше в бавен скок с дължина няколко метра — насекомите сякаш се рееха над земята. В този противоестествен бяг имаше екзотична грациозност. После целият рояк зави към езерото и се хвърли във водата. Само мехурите и тесните черни глави с бели очища се подаваха над водата.

Роякът не успя да отплува много далече. Внезапно водата пред най-предните насекоми закипя и към най-близкия проблясващ мехур се метна змийска глава с раззината, пълна със зъби паст. Мехурът се пръсна и черната муцуна потъна под водата заедно със змийската глава. Останалите плувци рязко завиха към брега.

Павлиш провери работят ли камерите — струваше си да превърти тази сцена вечерта, след като се прибере. Клавдия ще каже нещо банално, от типа на „жестока борба за съществуване“. Сали ще бъде смаяна, може би дори ще съчувства на тези мехури, а може би ще види в случката нещо забавно, макар че едва ли — какво забавно може да има в този лишен от хумор свят?

Павлиш продължи да кара по-нататък по брега, размишлявайки, че именно чувството за хумор трябва да бъде критерий за цивилизоваността на един свят. Понякога може да се засмее и маймуната, но е нужна достатъчно развита реч, за да разказваш и да виждаш ухилените лица на събеседниците си. Тук просто не се случваше нищо смешно. Ако се заплеснеш и решиш да се посмееш, ще те изядат.

Скоро му се наложи отново да намали скоростта; от брега се издигаха хълмове, обрасли с храсталак — рядък, белезникав и някак болнав. Но сред храстите се виждаха кръгове разрохкана почва. Кръговете бяха абсолютно правилни, сякаш описани с пергел.

Павлиш спря машината край един от кръговете. Почака малко. Нищо интересно не се случваше. Тогава включи пробовземача. Дългата еластична пръчка изскочи от корпуса на всъдехода и започна да опипва почвата. Върхът й неусетно се приближаваше към центъра на кръга. И изведнъж, когато Павлиш вече беше решил, че кръговете са безопасни, земята се разтвори, нещо бяло и безформено — пипало или меко, продълговато същество — се измъкна на повърхността, обви пробовземача и с такава сила го дръпна към себе си, към дълбините, че уредът не издържа и се скъса. Пипалото изчезна, земята придоби предишния си вид. Павлиш съжали, че се е лишил от пробовземача, и каза мрачно на похитителя:

— Ще ти приседне моят пробовземач. Честна дума, ще ти приседне.

Подкара всъдехода настрани, по-наблизо до склона на хълмовете, като си пробиваше път през храстите.