Кир Буличов - Селцето

Балонът беше под навеса. Нямаше да може да го измъкне сам.

Олег реши да опита, докато всички спят. В този момент не мислеше за вятъра, за това, че някой трябваше да отвърже балона. Обърна се и побягна към хамбара. Цялата нощ беше пред него.

Тогава Мариана, която така и не си беше тръгнала, защото беше сигурна, че Олег е някъде наблизо, го забеляза. Тя не го повика, а се приближи към навеса.

— Какво искаш да направиш? — попита тя шепнешком.

Олег трепна.

— Ти какво?

Той също шепнеше.

Мариана не се беше облякла, преди да излезе навън, под мокрия сняг косите й се бяха слепнали, увиснали на къси кичури.

— Притеснявах се къде се дяна.

— Иди да спиш. Ще се оправя сам.

— Искаш да отлетиш сам. Това е глупаво.

— Аз съм най-глупавият в селцето — кимна Олег. — Вие всичките сте умни, а аз съм глупак. Затова ще седя тук и ще чакам.

— Та нали ти през цялата зима учи! От теб зависи толкова много.

— Ако знаех как ще приключи всичко, изобщо нямаше да уча.

— Обичам те, защото си най-умният.

— Никой не ме обича, просто искат да ме използват като машина. И никой не се интересува от това какво мисля аз самият.

— Не се бой за мен. Ще полетя с Дик. Нали знаеш, че нищо няма да се случи?

— Ако нищо няма да се случи, значи, трябва да летим заедно.

— А ако се случи?

— Тогава пък още повече.

— Олег, не бива. Бунтуваш се, защото те са прави. И ти знаеш, че са прави. Докато ние летим нататък, ти ще се подготвяш за похода.

— Ако има експедиция, моят поход няма да е нужен никому. Това е заблуда.

— Не, това са мислите на възрастни хора.

— Те мислят само за себе си.

— Това е глупаво. И е странно да го чуя от теб, Олег. Те мислят по същия начин като мен. За децата, които вече порастват и трябва да се върнат у домата да учат. За старите, които трябва да живеят. И за теб също.

— Тогава ти ще дойдеш с мен в планините.

— А кой ще полети?

— Дик и Казик. Те ще се справят.

— Повече да не съм чула това. Иначе вече не те познавам. Как не те е срам да ме връзваш за себе си, за да съм до теб! Защо? За да те гледам? За целта си имаш майка вкъщи.

— Те ще се справят без теб.

— Аз познавам всички растения и лекарства. Нужна съм им.

— Нужна си на мен.

— Защо?

— Знаеш. Защото те обичам.

Изскърца врата, сякаш току до тях.

— Това е татко — каза Мариана. — Да идем да спим. И ако наистина ме обичаш, както казваш, тогава всичко ще разбереш.

Тъмната фигура на Сергеев се приближаваше, чернееше се през редкия снежец.

Мариана подръпна Олег за ръката към къщите. И той тръгна.

В главата му беше такава каша, че самият той не знаеше какво мисли.

— Вече бях започнал да се безпокоя — каза Сергеев.

— Разговаряхме, татко.

— Е, добре. — Сергеев положи тежката си ръка върху рамото на Олег. — Аз също бих се разстроил на твое място. Разбирам те. Но и ти ни разбери, Олег. Много ни е трудно. През всичките тези години живеем редом със смъртта. Твърде си млад, за да го усещаш така, както го усещаме ние. Мислиш ли, че не ме е страх да пусна Марианка? Мислиш ли, че не ме беше страх и миналата година? Помисли върху това, моля те.

На следващия ден започнаха да подготвят балона за далечното пътешествие. Олег три пъти се издига с Дик и Мариана, а веднъж с тях се качи и Казик. Никой не искаше да пуска Казик, но после се примириха с това, че не могат да го спрат. Той така или иначе щеше да полети. А Дик и Мариана не възразяваха — Казик не беше в тежест.

Когато Олег се издигна с Дик, му показа как да разпалва огъня в горелката и как да изхвърля баласта. Дик беше мълчалив и послушен, във въздуха той губеше увереността си. Двамата почти не разговаряха.

После се качиха над облаците. Този път се наложи да се издигат доста по-продължително — изглеждаше, че облаците нямат край, а върху балона започна да проблясва лед. Олег искаше да се връщат обратно, но после реши да потърпи още малко, защото се бяха уговорили при всяко излитане да се старае да вдигне балона над облаците, като първия ден, с надеждата да види скаута.

Но при първите две издигания не видяха скаута.

Олег погледна Дик. През целия си живот беше свикнал да му отстъпва първенството — в гората, в селцето. Защото Дик беше по-силен и по-ловък. Наистина имаше случай на кораба, когато Олег се оказа по-силен от Дик. Но това се случи отдавна и вече беше забравено. Ала сега, като гледаше как пръстите на Дик конвулсивно са се вкопчили в коша, Олег отново почувства превъзходство. И се отказа да спуска балона. Виж, ако Дик го помолеше да се спуснат, тогава щеше да се съгласи. Но Дик мълчеше и кокалчетата на пръстите му бяха съвсем побелели. Неясно дали от студ, или от напрежение.