Кир Буличов - Селцето

Отмина и третият ден, откакто беше излетял балонът.

Селцето живееше в нервно очакване.

Времето беше топло, като в края на лятото.

Олег, Старика и Сергей седяха в работилницата.

Виждаше се как Вайткус и жена му се занимаваха при оградата, плевяха овощните дървета; децата носеха стебла и листа и ги трупаха до оградата. Там дежуреше козата, която беше довела малките си, и те се ровеха в листата, търсейки си вкусни филизи.

— Лошо — рече Сергеев, който беше отслабнал и посърнал за последните три дни. — При нормални обстоятелства биха долетели там за ден-два. И днес щяхме да посрещаме гости.

Олег неволно погледна към портата. Той вече многократно за последните два дни беше поглеждал в тази посока, представяйки си как от гората ще излезе, леко поклащайки се, блестящ аеродинамичен експедиционен всъдеход и как всички ще се затичат към него, и как от всъдехода ще излязат истински изследователи и ще има да се чудят: нима може да се оцелее на тази планета? И дори да се направи градина?

Но гората запазваше мълчание, както и по-рано.

— Не е изключено, тоест даже е вероятно — намеси се Старика — да са се спуснали с балона някъде в гората и да не могат да намерят лагера на експедицията — В гората не е лесно да се направи това.

— Предвидих всички тези варианти — отговори Сергеев.

В работилницата надникна дебелата Луиза и попита дали Сергеев е поправил лопатата. Той й я подаде. На Олег изведнъж му стана неприятно, че Луиза може да мисли за лопатата, когато не се знае какво се е случило с Мариана.

Старика забеляза погледа на Олег.

— Някога Лев Толстой, да, ако не се бъркам, Лев Толстой, по време на епидемия от холера влязъл в една къщурка, където току-що бил умрял един селянин, единственият, който припечелвал в семейството. Там седяла жената на починалия и ядяла зелева чорба. Някой от хората, които били с Толстой, започнал да се възмущава — как може в такъв тежък момент да се яде зелева чорба? А старицата отвърнала: „Че няма да я оставям да прокисне“. Може би преразказах неточно историята, но ти не си прав, Олег. Луиза се тревожи не по-малко от теб. Само че тя разбира, че селцето трябва да продължи да живее, не бива да се предаваме. Имали сме и по-тежки времена, но сме продължавали да работим — иначе не бихме оцелели.

— Нищо не съм си помислил — възрази Олег.

— Е, добре — отвърна Сергеев. — Какво ще правим?

— Вероятно трябва да отидем в гората — реши Старика. — Ако са се спуснали — знаем посоката на полета. Ще ги намерим.

— Правилно — съгласи се Олег. — Аз ще тръгна, може ли?

— Това е нелепо — отговори Сергеев. — Помислете! Вятърът може да е променил посоката си и да ги е отнесъл далече встрани. Много далече.

— А ако са извършили принудително кацане? — На Олег му беше трудно да го изговори, но се застави да продължи: — И са пострадали, разбили са се и се нуждаят от помощ?

— Къде им е нужна помощ? Покажи! — изрече сурово Сергеев.

— Ще отидем до реката, ще тръгнем по пътя, по който е летял балонът. Това са четири-пет дни.

— И кой ще тръгне? — попита Сергеев.

Този въпрос беше пълен със злоба. И Олег не разбираше, че тази злоба произтича от осъзнаването от Сергеев на собственото му безсилие. Всичките идеи и предложения на Олег от последните дни бяха изслушани, преценени и отхвърлени от Сергеев, макар че той също би искал сега да тръгне подир „аеронавтите“ и да ги търси в безкрайната гора. Само и само да не седи и да чака.

— Аз ще тръгна — предложи Олег. — С вас. Може да вземем и Фумико. Тя добре се оправя в гората.

— Това е много голям поход. За толкова дни в гората не е отивал дори Дик. Сега почти няма запаси от храна, цялото селце стои полугладно.

Олег не обичаше началото на лятото, защото по това време винаги се гладуваше — зверовете още не се бяха върнали, гъбите бяха малко, зеленината тъкмо се появяваше. Кристина казваше, че селцето е взело от християнството един древен обичай — Великите пости. В древността хората също са гладували преди лятото, когато са свършвали всичките им запаси, и религията е измислила, че този глад е угоден Богу — наричали са го „постене“ и докато е траел, не е имало много храна.

— Значи на практика няма какво да вземем със себе си — каквото имахме, го дадохме на балона. Нали така? — попита Сергеев.

— Ще убием нещо в гората, няма да умрем от глад… Пък и как може сега да се мисли за такива неща?

— Винаги е полезно да се мисли.

Олег погледна Старика, търсейки подкрепа. Старика мълчеше.