Кир Буличов - Селцето

Наложи им се да нощуват на отсрещния бряг на протока, при самото езеро — толкова далече надолу ги беше отнесло течението.

За следващия ден им оставаше най-трудната част от прехвърлянето на реката.

Казик спеше, Мариана ту заспиваше, ту се събуждаше, и Дик, за да не буди Казик, сам кипваше водата в ореховата черупка над огнището, за да дава на Мариана да пие. Дик беше убеден в целебната сила на топлата вода. После, макар че много му се спеше, обиколи храстите в търсене на други дънери или големи клони, за да укрепи островчето.

През нощта отново ръмеше дъжд, но не неприятен, а топъл. Дик покри всички с ципата от мехурите. Мариана не спеше. Кракът я болеше и й се струваше, че по него удрят с чук със скоростта на пулса й. Искаше й се да откъсне този проклет, тежък, неподвижен крак. През дупката в ципата девойката гледаше черното небе. Беше влажно и задушно, до нея Дик похъркваше в съня си, а Казик подвикваше и се караше с някого. Мариана се опитваше да мисли за Олег, за това как ли е той — навярно вече беше тръгнал към кораба и беше решил, че тя е загинала. Сигурно много страдаше. Тя се радваше, че страданията му са напразни — беше жива и щеше да се върне при него. А после изведнъж заплака беззвучно, за да не събуди останалите. Плачеше, защото си представи, че ще й отрежат крака, защото има гангрена, и Олег ще я разлюби и ще я изостави. Тогава нека си отлита към Земята, а тя ще си остане тук, в селцето. Селцето ще е съвсем пусто, в него ще останат Мариана и сляпата Кристина, и Мариана ще се грижи за Кристина и ще храни козата…

Събраха се всички заедно, само без децата. От най-малките дойде само Фумико, сестричката на Казик. През всичките тези дни тя не си играеше с никого, но и не плачеше — те с Казик никога не плачеха. Тя ходеше като автомат, без да чува и да вижда нищо. Нямаше го и Старика. Старика се простуди и вече трети ден беше на легло.

В голямата стая на Сергеев беше по-просторно — трима отсъстващи са доста за малко селце. Веднага усещаш, че ги няма, че нечии места са празни.

— Ние тръгваме — съобщи Сергеев. — Ние с Олег тръгваме, защото не бива да се чака повече.

— Още е рано — каза Вайткус, — при мен нищо не е узряло.

— Децата събраха гъби — отговори Сергеев. — Тази година лятото е много топло и няма гаранция, че горещините ще се задържат. Помниш ли как преди две години отначало беше жега, а после заваля сняг? Това може да се повтори. А сега вече повече от седмица е топло и снегът на превала трябва да се е стопил.

— Ще тръгнем двамата — добави Олег. — Не ни трябва много храна.

— Олег е прав — потвърди Сергеев.

— А какво ще промени това — обади се изведнъж майката на Олег.

Олег разбираше, че тя сега ще започне да измисля аргументи против похода и я чакаше да започне да говори за това. На нея й се струваше, че ако говори умно и убедително, ще я разберат, ще я послушат и Олег ще остане с нея.

— Няма никаква гаранция, че ще успеете да установите връзка.

— Мамо, всичко това вече съм го слушал — обади се Олег. Останалите мълчаха, разбирайки, че именно той трябва да отговори на майка си. — Преди двайсет години не е имало време. Корабът е бил мъртъв, студен, двамата свързочници са загинали, нали знаеш, капитанът също е загинал — всички, които са били на пулта за управление, са загинали. Тогава е трябвало да оцелеете, всички сте мислели как да се измъкнете, никой не е искал да остане и да замръзне на кораба, нали?

— Точно така — потвърди Вайткус.

— Ако нашите са се заблудили и не могат да се върнат, надеждата ни е в кораба.

— Не говори глупости — каза майка му. — Корабът е в планините.

— Майко, дълго сме обсъждали всичко. Ако оправим връзката, ще уловят сигнала ни. Разбираш ли? Докато тази експедиция е тук, има шанс, че ще чуят сигнала ни.

— Няма такъв шанс — заинати се майка му. — Сигналът за космическа връзка е гравиграма. А те тук имат планетарна връзка. Радиосигнали. Защо да си създаваме напразни надежди?

Очите на Ирина бяха влажни, тя едва се сдържаше да не заплаче и заради това лицето й изглеждаше злобно и напрегнато.

— Там е работата — обясни Сергеев, — че ще се опитаме да оправим не космическата връзка, а планетарната.

— Не можете да я оправите.

— Нея ще я оправим по-лесно. Затова и отиваме, мамо, именно сега. Когато се сетихме за това, едва не заподскачах от радост.

— И си мълчахте? — попита Ирина.

— Вайткус знае — отговори Сергеев. — Старика също. Но не искахме да говорим за това предварително.