Кир Буличов - Селцето

Казик се стараеше да се придържа близо до нея, докато се спускаше — страхуваше се, че тя ще падне, макар и да осъзнаваше, че ако това стане, той няма да може да й помогне. Но така или иначе беше близо до нея и й подсказваше къде да сложи крака си.

Мариана се добра до мястото, където стволът се разширяваше — тя разбра това, защото надолу вече не беше пропаст, а стръмен наклон. И Казик също се успокои: всичко беше приключило благополучно. Той прикри с длан очите си от дъжда и погледна нагоре — там, където се спускаше Дик.

В този момент той чу кратък, съвсем тих вик и покрай него прелетя Мариана, като го закачи и едва не го повлече със себе си. По-точно, тя не прелетя, а се плъзна по стръмния склон, който не беше достатъчно полегат, че да може човек да се удържи на него. Казик гледаше ужасено как тялото й лети надолу.

Той не помнеше как успя да се спусне — сякаш дори не гледаше стъпалата, а се държеше като паяк за неравностите на кората. Слезе много бързо и се затича към мястото, където лежеше Мариана, разперила ръце. Започна да я вика, но тя не отговаряше. Прилепи ухо към гърдите й, но дълго време не можа да чуе биенето на сърцето й.

В този момент към него притича Дик. Той отмести Казик и му нареди да държи якето си над главата на Мариана, за да не вали дъжд върху лицето й. На Казик му беше студено и дъждът го шибаше болезнено.

— Жива е — каза Дик.

Той започна да опипва ръцете й, за да провери дали нещо не е счупено. И когато докосна неестествено извития й крак, Мариана, без да отваря очи, застена и те разбраха, че кракът й е счупен, а това беше много лошо.

Дик отиде в гората и отряза тънки клони.

Мариана беше замаяна, беше се ударила лошо и беше изгубила съзнание, но когато Дик започна да привързва с парче въже клоните към крака й, тя запищя от болка, разплака се и дойде на себе си. Дик не чуваше плача й, макар че Казик го молеше да спре и да престане да я измъчва. Но Дик все пак първо омота крака й така, че да остане неподвижен.

Двамата внимателно я отнесоха в гората, където под гъстия пласт листа пороят не беше чак толкова свиреп. Тя вече се съвзе напълно, болеше я, но търпеше.

— Колко глупаво — говореше Мариана, — как ви подведох!

— Мълчи! — нареди Дик. Той се опитваше да разпали огън. Беше изпратил Казик да намери голям празен орех, за да кипне вода в черупката му. — Нищо — успокояваше я той, — все пак се спуснахме.

Мариана беше толкова изтощена, че въпреки болката вечерта заспа. А Дик и Казик седяха още дълго край огъня и мислеха какво да правят по-нататък, защото всичко беше много сложно.

Можеха, разбира се, да изпратят Казик обратно в селцето. Но до селцето имаше пет дни път, ако не и повече, и то тежък път — блата, гъста гора, лоши места. А и Мариана да остане само с Дик също беше опасно. Един човек непременно трябваше да ходи на лов, за дърва, и тогава Мариана щеше да остане сама, беззащитна. А гората не обича беззащитните. Дори ако Дик й оставеше бластера, пак можеше да се промъкне някоя гадина, дори нямаше да я забележи.

— Добре — реши най-накрая Дик, — значи двамата с теб ще направим носилка и ще носим Мариана към реката.

— Правилно — веднага се съгласи Казик. — Най-важното е да се прехвърлим през реката. Или поне един от нас да се прехвърли. Нали? Ще се доберем до хората и ще ги повикаме.

— Така и ще направим. Ще я отнесем до реката за половин ден. А там ще се прехвърлим.

— Само те да не отлетят, само да ни дочакат — изрече Казик с такава страст, сякаш се молеше. — Не бива да отлитат. Трябва да разберат, че без тяхната помощ — край с нас. Но те са от Земята, умни са, всичко разбират.

— Хайде да спим. Ти спи, аз ще поседя. После ще те събудя. Сутринта ще стигнем реката.

— Ще я стигнем.

— Остана ни още малко.

Дъждът барабанеше по листата, постепенно утихваше и тежките му капки се отронваха и падаха върху мъха.

На следващия ден не успяха да стигнат до реката, макар и отгоре да им изглеждаше близко. По пътя към нея трябваше да се промъкват през блато, освен това изгубиха доста време, докато направят носилка за Мариана.

Дик сряза пръти, но не се намериха тънки лиани, с които да ги завържат. На Мариана й стана зле от болката, която не я оставяше, и от сътресението на мозъка. Наистина те не знаеха, че тя има сътресение на мозъка, но й се повдигаше, болеше я главата и трудно разпознаваше спътниците си. Синините по бузата, по гърдите и на хълбока й бяха потъмнели.

През нощта отново се разрази буря — наистина почти без да вали. Мълниите удряха по стволовете на дърветата и се стоварваха върху земята като огнени змии. Дик се зарадва, че са успели да слязат.