Кир Буличов - Селцето

Порив на бурята свали от горните клони остатъците от въздушния балон — видяха го как пада и в началото не разбраха какво е това — мълниите осветяваха блестящото черно покривало, което бавно се спускаше от небето.

На сутринта Казик се прокрадна до неизвестно същество, лежащо наблизо, и разбра, че това е старият им балон. Той сега изобщо не приличаше на себе си и беше трудно да си представи човек, че е можел да се издига във въздуха. От обвивката бяха останали само грамадни късове, от коша — жалки отломки. Но все още ги имаше въжетата и кожата от мехурите. Така че Дик и Казик направиха чудесна носилка за Мариана и даже измайсториха нещо като балдахин, за да не ги тормозят при реката мушиците, които там се рояха на черни облаци.

През целия следващ ден се промъкваха през гъмжащото от гадини блато и им се наложи да нощуват на островче от сплетени тръстики и водорасли. Островчето се беше разположило при брега на реката.

Мариана бълнуваше и изпадаше в треска, а нямаше кой да й даде лекарства, тъй като само тя разбираше от тях.

Островчето леко се поклащаше — под него течеше реката; при по-силно настъпване кракът на човек можеше да пробие дупка. През нощта Казик уби голяма змия, която също искаше да пренощува на това място. На Казик му се струваше, че са отлетели от селцето страшно отдавна — може би преди година, и оттогава вървят нанякъде, пълзят, катерят се и пътят все не свършва. За да се разсее, той си представяше приятни срещи с истинските земляни, а после започна да си спомня названията на всички върхове на Земята, високи над осем километра. Не че тези думи означаваха нещо за него — те бяха просто заклинания, нишка, която го свързваше със Земята.

На сутринта свариха змията и я изядоха, а после затърсиха подходящи дънери, за да направят сал, и се измъчиха, докато обикаляха из блатистия бряг и се промъкваха през пясъчни ивици и гъсти храсталаци.

Нито за миг не оставяха Мариана сама. Още повече че тези места бяха непознати и опасни. Тук се срещаха други блатни зверове и гадини. В глъбините на блатото, по-нагоре по реката, където не бяха ходили, имаше някакво струпване на животни — когато се погледнеше от някое дърво, се виждаше как водата кипи, сякаш обитателите й водят непрестанна битка.

Едва привечер Дик намери две повалени дървета, но те лежаха много неудобно в тресавището и не беше ясно как ще ги измъкнат. Казик съобрази, че ако отсекат корените, които образуваха основата на крайбрежния им остров, може да ги завържат към двете дървета. А после придърпаха дърветата към острова и се получи кораб — влажен, ненадежден, почти неуправляем, но пък плаваше.

Сложиха под Мариана много суха трева и клони, покриха ги с късчета мехури от балона — тя вече лежеше на сухо. Мариана търпеше, само от време на време стенеше. Кракът й беше червен, подут. Трудно й беше да ходи по нужда, стесняваше се въпреки болката и не искаше да яде нищо. От Казик тя се стесняваше по-малко, докато на Дик му се налагаше да се отдалечава. Казик се грижеше за нея, както се грижеше за голямата Луиза, когато тя боледуваше — той умееше всичко. А Дик се страхуваше. Много повече, отколкото в гората.

На следващия ден Дик издяла дълги върлини — наистина не бяха много твърди и се огъваха.

Казик даде на новия „кораб“ име — „Златната кошута“. Двамата с Дик силно се отблъснаха с прътовете, корабът остров неохотно се откъсна от брега и заплава. Носеше се по течението, но този приток, пръв от трите или четирите, които трябваше да преодолеят, беше плитководен и спокоен. Достигаха дъното с прътовете дори и насред реката.

Пътешествието потръгна леко и всички се развеселиха. Мариана се беше надигнала на лакти и ги наблюдаваше как плават.

Никога досега не бяха плавали по голяма вода и беше интересно. Когато погледнеха надолу, през прозрачната вода се виждаха дъното, водораслите, протягащи се нагоре, даже понякога и риби. Над главите им кръжаха непознати птици, дребни и кресливи, от време на време някоя от тях се хвърляше във водата и измъкваше от нея рибка.

Промеждутъкът между първия и втория проток беше тесен и нисък — тясна ивица ситен чакъл, изравнен от водата. Успяха лесно да пренесат „кораба“ си във втория ръкав. Наистина това им отне три часа и Казик и Дик много се умориха, а и островът се пораздърпа. От ивицата чакъл те видяха широко и бързо русло, а след него — трето, още по-широко. Между второто и третото русло имаше дълъг хълм, обрасъл с трева, и изобщо не беше ясно как ще пренесат кораба през него. Затова решиха да позволят на водата да отнесе „кораба“ надолу, по-близо до езерото, където протоците се сливаха.