Кир Буличов - Селцето

— Глупави тайни — обади се Линда. — Никому не са нужни тайни.

Тя също не искаше Сергеев да тръгва.

Олег гледаше възрастните. Всичко беше решено.

Сега съдбата на селцето беше в неговите ръце. И в ръцете на Сергеев. И трябваше да успеят.

В този момент вратата на къщата се отбори, като за малко да се скъсат вървите, които я държаха.

На вратата се появи едрият силует на Старика.

Той не влезе. Само огледа бавно седналите около масата.

— Борис, само това ни липсваше! — Появата на Старика подари на Ирина възможността да излее върху него яда си, даже омразата си към хората, които застрашаваха живота на Олег. — Та ти си болен! Полудял си! Върви си, върви си!

Старика се засмя. И това беше много странно. Моментът не беше подходящ за смях.

— Идиоти! — каза той бесело. — И аз съм най-големият идиот.

— Сядай — предложи Линда, като се изправи, за да му помогне. Помисли си, че може би Старика бълнува.

— Чуйте ме… — кимна Старика. Той се приближи към масата, облегна се на нея с единствената си ръка и светлината от газеничето се отрази в очите му. — Говорихме как да оправим планетарната връзка на „Полюс“. Говорихме, нали?

— Разбира се — отвърна Сергеев.

— Само последни идиоти биха могли да губят време за това — изрече Старика тържествено. — Защото планетарната връзка не е необходимо да се оправя.

— Защо? — попита Вайткус.

— Защото тя просто трябва да се включи!

— Какво имаш предвид? — попита Сергеев, който вече беше разбрал, че Старика не бълнува. Той явно беше измислил нещо.

— Кой ще ми каже, къде на кораба, освен в свързочния възел, има предавател?

— Прав си — реагира Сергеев почти веднага. — Ние сме най-големите идиоти!

— Какво има предвид той? — попита Олег.

— Възможно най-простото нещо — каза Сергеев. — Предавател има на катера. На спасителния катер, който остана на „Полюс“.

— И доколкото ми е известно — добави Старика, — предавателят на катера е напълно цял. Не сме си и помисляли за него, защото изобщо не ни е хрумвало, че можем да се свържем с някого на тази проклета планета.

Стана много тихо, сякаш Старика е казал тези думи на неразбираем език. И всеки си ги превеждаше за себе си.

— Охо! — прозвуча в тишината басът на Луиза. — Това променя нещата.

„Това променя нещата“, повтори си Олег. Това променя нещата. Минута преди думите на Старика пътешествието към кораба беше жертва, подчиняване на студената и разумна необходимост. Всяка крачка към кораба го отвеждаше далече от Мариана и отнемаше на нея и на момчетата шанса за спасение. Преди минута, вече подчинил се на омразната необходимост, Олег проклинаше похода и онези, които го бяха заставили да върви към „Полюс“, бяха негови врагове, защото бяха готови да се примирят с гибелта на Мариана… Идеята на Сергеев, макар и даваща някаква сянка на надежда, не обещаваше незабавно спасение… Какво хубаво, добро лице има Старика! Колко умен и мъдър е той! А защо не аз? И тук се появи като удар, като позор, осъзнаването, че именно той, Олег, трябваше да се сети за предавателя на планетарния катер. И не беше необходим никакъв полет на въздушния балон към реката. Още отдавна, преди десет дни, преди две седмици трябваше да отлетят до „Полюс“ и да повикат земната експедиция…

— Трябваше да се сетя за това по-рано. — Сергеев беше мрачен, сякаш думите на Старика не го бяха зарадвали.

И Олег разбра защо — той беше баща на Мариана и в момента си мислеше същите неща като него. И в този момент Олег за пръв път уцели родството си със Сергеев — и двамата обичаха Мариана.

— Какво стоим? — Олег първо чу този вик, а едва след това осъзна, че крещи той самият. — Веднага трябва да тръгваме.

— Първо да съберем всичко от шкафовете — каза Вайткус. — За да не умрете от глад.

— Утре ли тръгваш? — попита Лиз, когато всички се разотидоха.

Тези дни тя не беше идвала при Олег, мълчеше, само го гледаше отдалече втренчено и жално. Олег не беше говорил и с майка си за онази вечер. Той като че ли разбираше, че сам си е виновен — не биваше да съжалява Лиз и тогава самият той нямаше да стане измамник, защото е трудно дори да си представи такъв подлец, който се целува с девойка, когато друга, в която той е влюбен, загива в дивата гора. И затова той просто се стараеше да не мисли за това, а мислеше за Мариана и за похода към кораба. И трябва да се каже, че се справяше отлично. Сякаш Лиз изобщо я нямаше в селцето. И затова когато тя се приближи, Олег веднага си спомни за вината си и я почувства и у него се появи недоброжелателност към Лиз. Дори и към аромата на тази благоуханна трева, който отново се носеше от нея. И навярно щеше да каже нещо несправедливо и обидно, но в този момент в мислите си той вече беше тръгнал на похода, вече беше в планините и включваше радиостанцията…