Кир Буличов - Селцето

— Може пък и да изкачим Еверест — изрече той на глас.

— Само за този Еверест говориш — каза Дик, който разбра, че Казик отново мисли за Земята.

— Е, на лов.

— Там не се ходи на лов. Разпитах Старика. На Земята не ходят на лов. Не ми се ходи на тази Земя.

— И не искаш дори да я видиш?

— Да я видя — може. Само че не искам да оставам там. Скучна ми е. Там не бива това, не бива онова… Всички са силни, красиви, като на снимка. А за тях ние сме мърльовци.

Казик не взе да спори, защото разбираше причината Дик до говори така. Това не намаляваше любовта му към Дик — осъзнаването на слабостите на обичан човек го прави даже още по-близък. Дик се боеше от земните хора, защото им завиждаше.

— Ние там също няма да сме последните загубеняци — рече Казик.

— Къде?

— На Земята. Там нашите таланти ще са от полза. Ще бъдем следотърсачи. В Далечния космически флот.

— Кой ще ни вземе… те се обучават още от бебета — издаде се Дик.

— Момчета… — повика ги Мариана. — Защо не плаваме?

— Събуди ли се? — Дик се надигна. — Решихме малко да отпочинем, защото плаването ще е трудно. Как е кракът, боли ли те?

— По-добре е — излъга Мариана.

— Искаш ли вода?

— Дай.

Дик й донесе вода в черупката. Подържа й главата, за да й бъде по-удобно да пие. Тилът на Мариана беше доста горещ. Дик се притесняваше за нея — бяха останали без никакви лекарства. Той винаги я беше харесвал — повече, отколкото останалите в селцето. Но разбираше всичко за Мариана и Олег и усещаше, че е несправедливо… Впрочем не се обиждаше. Щом така искат — нека.

Избутаха във водата островчето и започнаха да се отблъскват с прътите от мекото дъно. Прътите затъваха и им беше трудно да бутат, после постепенно водата ги понесе. Брегът се отдалечаваше, но отсрещният бряг също, защото реката ставаше все по-широка, готвеше се да се влее в езерото. Прътите започнаха да не достигат дъното и Дик и Казик се заеха да гребат с широките твърди листа, които бяха намерили сутринта на брега. Течението беше силно и не бе ясно дали гребането помага. Като че ли не.

Изпотиха се и се умориха. Мариана се разстрои, че не може да помогне. Един от дънерите се развърза и се наложи да изгубят доста време, докато го завържат отново. През това време течението ги отнесе още по-надолу. Отдясно беше езерото — сиво и гладко, по него бяха разпръснати тъмните петна на островчетата, образували се в делтата, отвъд тях имаше сива мъгла, оттатъшният бряг не се виждаше.

Понесоха се над една плитчина, но не успяха да се придържат към нея, защото Дик натисна прекалено силно пръта си, счупи го и едва не падна във водата. Освен това островчето — основата на сала — цялото се разпердушини и само дънерите задържаха заедно масата от кал и корени; подир „кораба“ по реката плаваше опашка от клони и водорасли.

Бреговете рязко се отдалечиха в двете посоки, полъхна вятър — съвсем различен от онзи в гората, по-свеж, те се люшнаха и „корабът“ забави ход — реката беше останала зад гърба им.

— Какво стана? — попита Мариана.

— Нищо — отвърна Дик. — Плаваме.

— Така даже е по-добре — каза Казик. — Тук течението е по-слабо. Ще гребем.

Но все пак имаше течение и то ги носеше все по-далече от бреговете, докато не се натъкнаха на плитчина, която по-нататък преминаваше в плосък пясъчен остров, почти на равнището на водата.

Когато не гледаха нищожната ивица пясък, отделяща ги от водния простор, усещането беше, че продължават да плават по езерото. Устието на реката, която ги беше изкарала на открито, беше толкова широко, че ниската растителност по бреговете на речните ръкави изглеждаше като кожена обшивка върху сив плат. И беше много далече. И тъй като бяха започнали прехвърлянето късно, във втората половина на деня, вече се стъмваше. Разпалиха си огън на островчето — добре поне, че се разгоря достатъчно, за да се сгрее вода за Мариана. Дик и Казик се напиха направо от езерото. Те пиха много — нарочно, защото когато се напиеш с вода, това ти помага против глада. Впрочем на тях не им помогна.

Вечерта Дик се опита да налови риба — все още му бяха останали няколко стрели. Но той никога по-рано не беше стрелял в риба с арбалет и затова все не уцелваше. А бластера си го пазеше — не знаеше колко заряда са му останали и се боеше, че скоро ще престане да стреля.

Нощта се оказа тежка, защото вятърът се усили и вълните започнаха да се качват на островчето. „Корабчето“ се поклащаше и се налагаше постоянно да го избутват с пръта на плитчината. А когато вълните станаха съвсем големи, Дик и Казик влязоха в студената вода и така удържаха сала. Мариана също не спа.