Кир Буличов - Селцето

— Не съм имал предвид нищо лошо. Мислех само, че и на вас рано или късно ще ви се наложи да летите до планините. Та нали това е вашата стихия!

— Моята стихия е цялата планета. Планините вече са изследвани от скаутите. Масивът, намиращ се на север от гората, е сравнително млад, без активна въздушна ерозия. Дори и там да има нещо, което не е обичайно, ще се наложат дълбоки сондажи…

— Работата ми е да ви поканя. Във всъдехода ще се намери място.

— Благодаря за поканата, следващия път…

Сали направи на Павлиш няколко сандвича за из път и му даде термос с кафе.

— Не се разстройвай — каза му тя, когато Клавдия се прибра в лабораторията си. — Наистина трябва да поработим днес. Ще отлетим с теб следващия път.

— Не знам кога ще бъде — отвърна Павлиш. — Утре ще изникнат милион дела.

— Ще измислим нещо. Днес ще намериш някакви особено красиви места. Нали?

Сали се повдигна на пръсти и леко целуна Павлиш по слепоочието. Тя беше височка.

— Знам какво ще направя. Вече всичко съм обмислил.

— Какво?

— Ще се преселя в лабораторията. Заедно с теб.

— С мен?

— Да. Ще си имаме свой дом, ще можем да затворим вратата след себе си. Защо трябва да се преструваме и да се правим, че не се харесваме?

— Ти не умееш да се преструваш.

— Още повече че Клавдия и без това е недоволна.

— Разбира се. Това е потъпкване на общоприетите норми. Тя много добре знае, че децата не ги носи щъркелът, не я смятай за безчувствена. Но е свикнала, че в експедициите на твоето място е Сребрина Талева. Отношенията между мен и теб са нередни, неочаквани и тя не може да се приспособи към тях, а ние винаги се дразним от нещата, към които не можем да се приспособим. Например дразни ни тази планета.

— Няма какво да философстваме. Ще я поставим пред свършен факт.

— Нищо няма да излезе — лабораторията не е достатъчно стерилизирана. Клавдия по-скоро ще умре, отколкото да позволи на някого да живее там.

Не успяха да завършат този разговор, защото Клавдия се върна. Тя донесе един жълт лист.

— През третия ден — каза тя — един от скаутите ми регистрира метална аномалия в този квадрант. При това съобщението му е заплетено — не можах да разбера що за находище има там. Ако ти е все едно къде ще летиш, хвърли един поглед на тази долина. Аномалията е на повърхността и това е още по-странно.

— С удоволствие — отговори Павлиш.

Павлиш направи кръг над станцията; времето беше хубаво, видимостта — също. Стволовете на гигантските дървета се издигаха и се губеха в облаците като мъглива скала. По повърхността на езерото преминаваха дребни вълни, които се пенеха по-нататък, в дълбокото. Ако се намираха на Земята, Павлиш отдавна да е излязъл в езерото с надуваема лодка и щеше да се гмурка или да лови риба. Впрочем трябваше да направи експедиция до дъното на езерото. Тази седмица.

Павлиш издигна всъдехода по-нагоре и се вряза в облаците.

От облаците излетя ято птици — Павлиш вече беше виждал такива, това бяха странни създания, навярно влечуги; трябваше да улови екземпляр за изследване. Те си устроиха отчаяна битка във въздуха — сплитаха се на кълба, разделяха се отново, хвърляха се една срещу друга.

Върховете на планините, все още далечни, се извисяваха над облаците. По-наблизо — черни, без сняг; по-надалече — покрити със сняг, масивни, спокойни и познати. Планините навсякъде са еднакви, на всяка планета.

Всъдеходът се снижи към тях. Сега можеше да се разбере системата на разположение на планинския масив. Планините се издигаха стъпаловидно от долината, преминавайки в първия, сравнително нисък и полегат хребет. След него се точеха високопланински долини, в които дори сега, през лятото, снегът не се разтопяваше. След тях се издигаше верига от по-високи планини — вече истински великани, високи над пет километра. По-нататък — Павлиш знаеше това, но от толкова далече му беше трудно да го види — се разполагаше могъща шарка от върхове, най-високите на планетата, и най-високата планина, издигаща се на повече от единайсет километра, на която все още й предстоеше да получи красиво и достойно име.

Павлиш реши засега да спре дотук.

Той спусна машината върху полегатия склон на втория хребет. Поседя малко, без да отваря люка.

Беше много тихо. И тази тишина бе чиста и тържествена. Тишина, която все още никой никога не бе нарушавал със звука на гласа си.

После Павлиш се свърза със станцията и попита как вървят работите при тях.

Клавдия отговори, че всичко е наред, и го помоли да не закъснява за обед. Беше настроена миролюбиво, напомни на Павлиш да погледне в онази долина, в която беше забелязана аномалията.