Кир Буличов - Селцето

Павлиш отстъпи към изхода, неспособен да обърне гръб на гробницата на „Полюс“. А когато затвори подир себе си вратата на отсека, той притисна гръб към стената на коридора и постоя така няколко минути. Зяпаше в разтворената врата на някакво складово помещение, защото го смая разгромът, царящ там — сякаш някакви диваци или животни се бяха добрали до сандъците и пакетите, бяха ги разхвърляли по пода, бяха отворили по някакъв начин, сякаш с камъни и нокти, разни консерви и пакети, които бяха пробвали и оставяли настрана, ако не им бяха харесали. Това не биха могли да го направят обитателите на кораба дори в момент на крайна нужда, дори и само заради това, че знаеха как се отварят консервите… Значи, на кораба беше идвал някой, след като последните хора са загинали или са го изоставили. Този факт нямаше обяснение, обяснението изискваше съществуването на планетата на достатъчно високоорганизирани животни или дори първобитни хора. А Павлиш като биолог беше напълно убеден, че на планетата няма висши животни. И едва когато се отдалечи на няколко десетки метра от разгромения склад, му хрумна проста и убедителна мисъл. Той подсъзнателно я беше прогонвал от себе си до момента: хората са умирали на загиналия кораб постепенно, един след друг, и последните или последният, смазани от безнадеждност и ужас, са полудели. И умиращият безумец, без да съзнава какво прави, е допълзял в този склад, защото смъртта не е била милостива към него…

По-бързо навън! На слънце и чист въздух! По-скоро вън от безмълвната гробница, населена с ледените сенки на отдавна отминала, но запечатана в мраза трагедия!

Така се умориха и подгизнаха през нощта, че на разсъмване, когато вълнението утихна и водата спря да залива островчето, се строполиха и заспаха като мъртви.

Дик и Казик прегърнаха Мариана и се притиснаха към нея от двете й страни. Мислеха, че така ще й е по-топло, и дори в съня си се стараеха да не се помръдват, за да не й причинят болка, а Мариана, която постоянно се събуждаше, не можеше да се сгрее, тресеше я и трябваше да се сдържа, но Олег все не тръгваше, той отиваше нанякъде и тя го викаше, бягаше подир него, в този момент отказваше болният й крак — тя всъщност изобщо нямаше крака — и Олег не се обръщаше, и тя не успяваше да го догони… Земята се люлееше, защото имаше земетресение, и покривът падаше върху главата й…

Мариана се събуди — ципата закриваше лицето й и й пречеше да диша. Отмести я. Дик и Казик лежаха от двете й страни и тя си спомни как в миналото лежаха върху снега и замръзваха, и момчетата също я слагаха в средата, за да се сгрее. И тогава тя не знаеше, че отново ще й се наложи да замръзва толкова далече от дома, но на две крачки от Земята — нали така, на две крачки?

Островът се поклащаше, макар че не би трябвало да го прави.

— Дик — попита Мариана, — плаваме ли?

— Какво? — попита той в съня си, но след няколко секунди се събуди, отметна ципата, седна и каза: — Само това ни липсваше.

Казик се размърда и изстена, но не можа да се събуди. Жените в селото винаги казваха за него, че е много слаб, само кожа и кости — добре, че не го виждаха сега…

Мариана се опита да седне. Лактите й пропадаха в постелята, а кракът днес почти не я болеше.

Наоколо имаше само вода — нищо друго. Водата ги беше отнесла, докато бяха спали.

Дик се изправи, затъна до коляно във водата; облегна се с длани, измъкна крака си и започна да се оглежда. Казик също се събуди.

Докато бяха спали, течението беше отнесло „кораба“ от острова. Но вятърът духаше в благоприятна посока и затова се бяха озовали по-близо до срещуположната страна на реката.

Започнаха да гребат към брега, използвайки попътния вятър; гребяха с длани, даже и Мариана допълзя до ръба, наведе се през дънера и започна да подгребва.

Казик свали разкъсаните си панталони и якето, от което бяха останали само парцали, и скочи във водата. Той плуваше зад сала и пляскаше с крака, тласкайки го пред себе си. А после, когато брегът се приближи и всички ги обзе нетърпение, Дик скочи при него и също забута сала, дори без да усеща колко студена е водата.

Задъхани, бутаха проклетия тежък сал, който се съпротивляваше, сякаш беше жив. И изведнъж Дик докосна с крак дъното. Той блъсна силно сала напред. Казик изгуби равновесие, едва не се нагълта с вода, защото за него все още беше дълбоко. Дик го измъкна изпод водата и двамата тръгнаха към брега подир плаващия сал. Вървяха бавно, само го побутваха, когато той забавеше ход, и след няколко минути изнесоха Мариана на ниския полегат бряг, под сянката на ниски сивкавобели борчета.