Кир Буличов - Селцето

Под борчетата миришеше на гъби, в мъха пробягваха насекоми, шумоляха храсти, подушващи пришълците.

До края на пътя оставаше съвсем малко.

На връщане на Павлиш му се наложи да отговаря на безбройните въпроси на Клавдия и Сали. Нито една експедиция досега не беше откривала разбит космически кораб. При това кораб, чието изчезване си спомняха всички.

— Той не трябваше да бъде в този сектор — говореше Клавдия, сякаш Павлиш нарочно, за да я ядоса, беше докарал тук „Полюс“.

— Ако аварията е станала по време на скок — възрази Павлиш, — може да са излезли и тук.

— Да, но комисията реши, че те така и не са излезли.

— Сигурен ли си, че никой не е оцелял? — попита Сали.

— В нищо не съм сигурен — каза Павлиш. — Но мисля, че някои са умрели веднага.

— Дори и някой да е останал жив, тук не биха оцелели дори и ден — реши Клавдия.

— Кога е било това? — попита Сали.

— Не намерих бордовия дневник. Но дори и през лятото там е мраз. През нощта температурата пада до минус четирийсет. През другите сезони е още по-лошо.

— Нямало е къде да отидат — изрече Клавдия.

— Ще изследваме околните планини — предложи Павлиш.

— Там е имало много хора — напомни Клавдия.

— И деца — добави Сали. — Експедиция и колонисти.

Жените бяха затоплили яденето при пристигането на Павлиш, но на него не му се ядеше. Веднага започна да превърта лентите.

… Корабът насред снежния цирк.

Пак той — от по-близо, блестящият му страничен ръб е надвиснал отгоре. Едър план — матовата, издраскана от ветровете и снега повърхност на обшивката. Коридорът на кораба. Ярката светлина на шлемовия фенер на Павлиш. Пултът за управление, отломките от уредите… Следите от взрива в двигателния отсек… Мъртвешки студената безлюдност.

Седяха в малката, топла и чиста всекидневна на станцията, пиеха кафе и всеки си представяше смъртоносния студ на Космоса, продължение на който бяха планините, в които беше намерил гибелта си корабът „Полюс“.

— Ще прегледаме ли останалите записи? — попита Павлиш.

— Няма нужда — каза Клавдия. — Утре. Трябва да изясним какво е необходимо да се направи.

— А какво е необходимо? — Павлиш осъзна, че никога не се бе сблъсквал с такава ситуация. А нали имаше правила за всичко — за излизане в открития Космос и за поведение при срещата с аборигени. Дори най-немислимите ситуации — и те си имаха съответните правила.

— Какво можем да използваме? — попита Клавдия.

— Как така „да използваме“? — не разбра Сали.

— Планетарните катери невредими ли са?

— Катерът е повреден. Точката на удара е била в транспортния отсек.

Клавдия включи информатория. Той изкара текст на екрана. Буквите бяха строги, ясни, недопускащи възражения. Клавдия повтори текста на глас:

— „При евакуация от изследвана планета експедицията трябва да се убеди в това, че на планетата няма да остане нито един предмет от земен произход, с изключение на приборите, чието оставяне е предвидено с цел по-нататъшното им използване…“

— Случаят не е точно такъв — каза Павлиш. — Тук май се има предвид четката ми за зъби.

— Четката ти за зъби?

— От три дни не мога да я намеря — обясни Павлиш. — Може да се е плъзнала през някой процеп и след милиони години, когато тук възникне цивилизация, те ще изровят четката и ще разберат, че на планетата им са идвали пришълци.

— Не е време за шегички — прекъсна го Клавдия, навеждайки се към дисплея. — Тук трябва да има още нещо. Много добре си спомням. Ето.

Екранът на информатория отново просветна: „В случай че на изследваната планета се открият попаднали там в резултат на небрежност на предишна експедиция или в резултат на нещастен случай предмети от земен произход, експедицията е длъжна да ги вземе със себе си, а при невъзможност да го направи — да ги унищожи“.

— Нали ви казвах! — Клавдия беше доволна, че паметта й не я е подвела.

— Но как така? — възрази Сали. — Та там има хора…

— Хора, загинали преди двайсет години.

— Няма нужда да бързаме — обади се Павлиш. — Още не сме си тръгнали.

— Трябва да побързаме — каза Клавдия.

Тя отново се ровеше в индекса.

Павлиш не осъзнаваше, че Клавдия води война с него. Той беше забравил напълно за своя бунт, за това, че беше отишъл на „Полюс“, като явно не й се беше подчинил, и тя беше принудена заради самата себе си да утвърди лидерството си.

— Това беше някъде в забележките — припомняше си тя. — Тук трябваше да има забележки.

— Не разбирам — рече Сали. — Какво може да се случи?