Кир Буличов - Селцето

В края на краищата това беше един епизод, нищо повече от епизод. Отдавна загинал кораб, отдавна загинали хора… Усвояването на Космоса не можеше да мине без жертви. И ако нямаше дисциплина, жертвите щяха да се утроят.

Клавдия се опита да се заеме с работата си.

Казик бързаше, но сега знаеше как трябва да върви — да заобиколи блатото по-нагоре, през редицата от хълмове, а после рязко да свърне през дола към едно място, където реката се разливаше по камъните и ставаше плитка.

Той се задържа при реката и намери по-спокойно местенце, където водата беше като огледало. Не като онова, което Мариана остави в селцето, разбира се, но все пак можеше да се огледа. Даже се учуди — лицето му беше станало страшно тясно и черно, само бялото на очите му не беше омацано. И косите му приличаха на замръзнала каша.

Нямаше с какво да се среше, но се ми пет минути — и само с вода, и с тиня. Естествено, той беше наясно, че земляните ще са недоволни от него — Казик изобщо не се грижеше за външния си вид, ненапразно леля Луиза все му се караше.

Прекоси реката през един брод — там водата беше почти до кръста, и измръзна страшно, така че после се затича през гората. Тя беше рядка, борова, светлосинкавите стволове се отдръпваха от него, уплашени от шума, а хищните лиани ги отсичаше на бегом с ножа си — хубав нож, може би Дик щеше да му го подари по-късно, защото Казик беше останал без нож… Непременно щеше да помоли земните хора за книга по география. Първата му работа, след като всичко свършеше, щеше да бъде да ги помоли за книга по география с цветни картинки. Старика разправяше, че има книги с обемни и движещи се картинки. Какво друго му трябваше на човек?

На Олег не му беше студено. Гъстият и упорито сипещ се сняг първо затискаше палатката с твърдите си струи, после я превърна в хълмче и утихна, сякаш доволен, че е възстановил чистотата и белотата на планинската долина; стана тежък, задушен и топъл.

Олег беше уморен, искаше му се да заспи, мислите му бяха лениви и апатични. Вчера бяха вървели през целия ден, като се стараеха постоянно да се изкачват. Вече знаеха, че са се заблудили, но не преставаха да се надяват, че все пак ще излязат на превала, макар и не на нужното място — това не беше най-важното, стига само да можеха да се измъкнат от облака, до върха, където я нямаше безкрайната снежна виелица.

Строполиха се, без да дочакат тъмнината — нямаха сили дори да затоплят вода. В сивата мъгла мълчаливо, сякаш извършваха предварително уговорен ритуал, те разпънаха палатката, удържаха я, за да не я отнесе фъртуната, после се увиха в нея и лежаха покорно, чувствайки как платнището натежава, затрупано от снега.

През нощта Олег се събуди — а може би му се стори, че се събуди — от жал за майка си. Той вече се досещаше — именно тогава, през нощта, в съня си, — че никога повече няма да я види. И му стана безкрайно жал за нея, защото сега майка му — дори и да ги намереха и откараха на Земята — с всичките си мисли щеше да продължи да бъде тук, на планетата; не й беше останало нищо друго. И той се засрами от това колко често я беше нагрубявал, не я беше слушал и не бе искал да чуе разказите за баща му и за предишния им живот. Олег заплака и беззвучно, за да не го чуе Сергеев, помоли майка си за прошка.

Клавдия седна зад бюрото да поработи. Но нищо не се получаваше.

След няколко минути се усети, че гледа тъпо през прозореца. През тези седмици гората се беше променила, лятото беше накарало листата на дърветата да се разгърнат — малки зелени листенца върху дългите коси на клоните; мъхът беше пуснал свежи филизи, които потрепваха, когато наблизо прелиташе насекомо; лишеите се бяха издули и бавно дишаха; в гъсталака се бяха появили доста повече животни — или бяха дошли от юг, или се бяха пробудили от зимен сън. Гората предизвикваше отвращение у Клавдия, но и я привличаше. Това беше странно желание, което я овладя неудържимо — да излезе в гората и да се разходи из нея, просто така, без скафандър, без да се опасява от нищо.

„Не, така няма да се получи“, сепна се Клавдия и се застави да мисли за работата…

Само този кораб им липсваше! Гробницата на Тутанкамон!

Клавдия беше лесно ранима и много чувствителна, но се стараеше да скрие това от околните, защото в противен случай нямаше да има място за нея в Далечното разузнаване. През последните години беше свикнала да потиска чувствата си, от които се срамуваше, и поддържането на репутацията на изчислителна машина, с помощта на което предизвикваше уважение към себе си, но рядко симпатия, изглеждаше като цел на живота й. Колкото и да беше странно, Клавдия не се досещаше, че Сребрина и Сали работеха с нея вече не една и две експедиции съвсем не защото Клавдия беше методична, работоспособна и взискателна. Напротив, те обичаха другата Клавдия, която тя криеше дори от самата себе си. Виждаха каква е, разбираха я и обикновено игнорираха сухата обвивка на началничка. И двете се грижеха за Клавдия като за недодялан син, когото съучениците му не обичат, отличник и скучен зубрач; защото знаеха — вкъщи, когато никой не го вижда, той е съвсем различен и с часове се занимава с болното коте, рисува цветя или дялка от дърво рицарски замък.