Кир Буличов - Селцето

След това Клавдия издържа бурна, спонтанна и твърде емоционална атака от страна на Павлиш, който категорично отказваше да взриви кораба.

— Ние служим В Далечното разузнаване — отговори тя спокойно и отмерено. — Когато сте се съгласили да летите в тази експедиция, Павлиш, вие много добре сте знаели, че при извънредни обстоятелства решението се взема от началника на експедицията. В случай на неподчинение членът на експедицията, виновен за това, се лишава завинаги, повтарям, завинаги, от правото си да работи в Космоса. Можете да оспорвате решението ми, можете да го смятате за неразумно. За това решение нося отговорност единствено аз. Но сте длъжен да му се подчините. Както знаете, това правило няма изключения. То неведнъж е спасявало експедиции.

— Клава — възрази Сали, — случаят не е такъв. Нашата експедиция не е заплашена от нищо. Можем да отложим това решение до отлитането. Все още има време.

— Не можем да отложим решението до отлитането. С всяка изминала секунда опасността от заразяване на тази планета се увеличава.

Павлиш мълчеше.

Логиката и желязната увереност на Клавдия притежаваха известен хипнотичен ефект. Може би той щеше да продължи да спори и да намира аргументи, ако не беше възпитан в Далечния флот, където авторитетът на капитана и на началника на експедицията беше задължителен и едва ли не главен елемент от възпитанието. Клавдия беше права — в решаващия момент командирът на кораба или началникът на експедицията имаше право и даже беше длъжен да вземе решение, което не подлежеше на обсъждане. Вероятността за грешка при такива обстоятелства беше много по-приемлива, отколкото рискът от възникване на анархия. Човечеството беше достигнало звездите, цареше всеобщо благополучие, хората можеха да пътешестват във времето и да покоряват нови галактики, но те си оставаха същите, каквито са били преди хиляда години. Дори най-хуманният и талантлив човек се бои от смъртта и се стреми към любовта. Едни ще жадуват слава, други — спокойствие, хората ще си избират приятели и спътници в живота, но ще срещат врагове и съперници — идеалният човек и идеалното общество, за щастие, не могат да съществуват, иначе човечеството би застинало в нирвана и би загинало в сладостна неподвижност. Затова в Космоса трябва да властва закон, измислен от хората, недостатъчно съвършен, способен да доведе до грешки, но единен за всички и ненарушим.

Този закон сега се олицетворяваше от Клавдия Сун, дребничката упорита жена, уверена в правотата си по същия начин, по който беше уверен в своята правота и Павлиш. И правотата на Павлиш трябваше да отстъпи.

— По-добре да не го бях намирал. — Това бяха последните му думи.

Той изведнъж разбра, че е смъртно уморен от преживяното през деня и не желае да вижда никого. Нито идеалната Клавдия, нито добричката Сали. Чувстваше ги чужди — като човек, който, подчинявайки се на закона, осъзнава, че ще постъпи неправилно пред сили, по-висши от закона.

Клавдия не спа през цялата нощ, защото я беше страх да заспи. Тя не беше ходила на кораба, но беше видяла снимките на Павлиш. Въображението й беше достатъчно развито, за да може да си се представи на мъртвия кораб.

Достатъчно беше да задреме, и мъртвият кораб оживяваше, а хората, които тя беше обрекла на втора смърт, тръгваха към нея, приближаваха се плътно и се опитваха да й кажат нещо. Налагаше се да спори с тях, да им обяснява, че само изпълнява дълга си, а те не разбираха и я заплашваха, макар че тя не виждаше лицата им — опитваше се да ги види, но те нямаха лица… Клавдия се събуждаше ужасена и се стараеше да не заспи отново. Струваше й се, че е будна, и само новото идване на тези хора й доказваше, че отново е задрямала…

Към сутринта тази безкрайна борба с хората от „Полюс“ толкова я беше изтощила, че тя разбра — няма да успее да ги убеди и ще се наложи да ги остави на мира. И тази мисъл й донесе такова облекчение, че Клавдия веднага заспа дълбоко, без да сънува. Когато се събуди, беше около десет сутринта — станцията беше опустяла. Павлиш и Сали бяха отлетели, без да я събудят.

Клавдия се надигна, главата я цепеше, тя се опитваше да възстанови в мислите си кошмара, но той беше безформен и някак глупав. Тя осъзна, че не е нареждала на Сали да лети с Павлиш, макар че, разбира се, по-правилно беше да отидат двама…

Изми се с ледена вода, направи гимнастика, изпи чаша силно кафе — тези действия не оправиха отвратителното й настроение, но напълно изтриха от паметта й кошмарите. И тя си представи как Павлиш лети, седи до Сали, и двамата се подсмихват, спомняйки си за снощните спорове, а може би дори говорят подигравателно за нея. Разбира се, че подигравателно, а Сали кимва с готовност, съгласява се… Клавдия не се обади на катера. Заповедта беше дадена. Тя трябваше да бъде изпълнена, иначе от следващия ден на станцията щеше да се възцари анархия.