Кир Буличов - Селцето

Клавдия се влюби в шумния и неизпълнителен Павлиш още на кораба, когато не можеше да става и дума да го вземе със себе си на експедиция. И вече влюбена, започна да се държи с него рязко, студено и подчертано враждебно. Този път й се удаде да излъже не само себе си, но и проницателната Сали. Когато се оказа, че по стечение на обстоятелствата Павлиш ще лети именно с нея, я обхвана такава бясна радост, че тя, която не разбираше себе си и умееше да потиска чувствата си, я изтълкува като вълнение от това, че човек като Павлиш би представлявал опасност за дисциплината по време на експедицията. Но тъй като Клавдия беше човек на делото, тя веднага убеди себе си, че експедицията е най-важна от всичко и за да не пропадне тя, трябва да се направят жертви. Стиснала зъби, измъчваща се от любовта си към Павлиш, тя го прие на станцията. Когато установи, че Павлиш и Сали — двама възрастни, весели и добри хора — са привлечени помежду си и сближаването им е само въпрос на време, защото е нещо естествено, Клавдия намери куп аргументи, заставящи я като човек, отговорен за експедицията, да възпрепятства това сближаване.

Може би именно заради това, че Клавдия се намираше в постоянна възбуда и не си даваше възможност да проумее истинските причини за тази възбуда, тя се изпълни с такова отвращение към планетата. Още повече че планетата наистина беше първобитна, опасна и враждебна за човека. За пръв път в живота си Клавдия искаше само едно нещо — експедицията да приключи и тя да може да се върне в обичайния свят на лабораторните роботи и деловата суматоха, свят, в който никой не я разбираше, но всички смятаха, че я разбират.

И в същото време, колкото и да беше отвратителна планетата, колкото и да възмущаваше тя нейната праведна и терзаеща се душа, този свят я привличаше и вълнуваше.

… Клавдия се изправи. Беше я обзела тревога, неумолимо желание за действие. Тя не можеше да работи повече. Не можеше дори и да мисли за работа.

Приближи се към печката, искаше да сложи кафе, наля вода, но не пусна котлона.

После отиде в шлюза и облече скафандъра си.

„Ще изляза — повтаряше си тя. — Ще изляза за минута, ще отида до гората. В края на краищата, защо трябва да седя цели седмици в този затвор?“

Ако на станцията имаше още някого освен нея, тя никога не би си позволила да излезе. Но сега нямаше никого наоколо. И никой нямаше да я види. Така че можеше да си представи, че няма да я види и непреклонната Клавдия Сун. Не, Клавдия, я няма, също е отлетяла към планините. И в гората излизаше не тя, а онази нелегална, неосъзната и формално несъществуваща същност на Клавдия, над която тя нямаше никаква власт.

Клавдия провери дали шлюзът е херметизиран — тя съблюдаваше всяка точка от инструкцията за излизанията — и пристъпи в гората.

Разбира се, тя беше излизала и преди това — по работа. Ту трябваше да помогне на скаута да натовари пробите, ту да отиде до планетарния катер. Но нито веднъж не беше ходила в гората. И когато Павлиш полушеговито и много предпазливо я уговаряше да отиде там с него, тя отказваше сухо, давайки да се разбере, че няма намерение да се занимава с неща, които не са наложителни.

Клавдия прекоси поляната, огледа се. Куполите на станцията и на лабораторията я наблюдаваха и не одобряваха постъпката й.

Струваше й се, че вятърът, люлеещ листата, облъхва и лицето й. Тя даже прекара ръкавицата по забралото на шлема, за да провери дали е херметизиран. Всичко беше наред.

Клавдия навлезе в гората; вървеше по широка пролука между дърветата бавно, гледайки в краката си, за да не се спъне и да не настъпи някаква гадост, защото пътешествието й през гората въобще не означаваше примиряване с нея. Това беше изпитване на самата себе си — ако вместо гора пред нея имаше кратер на вулкан, може би при сегашното си душевно състояние би се спуснала и в него.

За свое учудване с всяка следваща крачка Клавдия откриваше в гората нови неща — ту сухо листо, ту чудновато извит корен, ту енергично движение на лишей, — които я привличаха със своята всевечна красота и естественост, богатство на цветовете, необичайност на формата… Клавдия се спираше, веднъж даже се наведе, за да разгледа смешен ивичест бръмбар с дълги крачета.

При вида на Клавдия бръмбарът се изправи на задните си крачка и подскочи. Клавдия не се изплаши — помисли си, че той прилича на гальовно кутре, което иска да я лизне по устата.

Милото бръмбарче пропусна целта и обидено забуча, докато се отдалечаваше.