Кир Буличов - Селцето

— Може да сбъркам в точните формулировки — каза Клавдия, — но смисълът ми е ясен. Както трябва да е ясен и за вас. Корабът, претърпял крушение, е източник на земни микроорганизми. По наша вина може да настъпи екологическа катастрофа.

— Микробите са измръзнали — възрази Павлиш.

— Ти можеш ли да го гарантираш? Като биолог?

— Не, не мога — съгласи се Павлиш.

Той разбираше какво иска да каже Клавдия. Павлиш беше влязъл в кораба. И ако нещо от този чужд свят беше останало там, включително и вреден микроорганизъм, Павлиш му беше дал шанс да се измъкне навън. А сега не беше чак толкова студено — дори и високо в планините. И не беше сигурно ще се случи ли нещо, или не. Най-вероятно нямаше да се случи. Но инструкциите бяха съставени от много умни и предвидливи хора.

— И все пак не бива… — започна Сали. — Той сега е като паметник… — Тя млъкна.

— Хората не са излезли в Космоса, за да оставят паметници, способни да погубят чужд живот — каза Клавдия. — Ние не сме източници на зараза. Смисълът на истинската цивилизация е хуманизмът.

Докато Клавдия изричаше високопарните думи, очите й проблясваха гордо.

„Ако те сложат на клада — помисли си Павлиш, — пламъкът ще отстъпи.“

Сали се изправи и тръгна към кухнята, за да направи чай.

Спря се на вратата и каза:

— Винаги си толкова уверена в правотата си…

Клавдия не отговори.

Когато поотпочинаха, Казик се приготви да тръгне към станцията.

— Почакай да се понагрееш, да изсъхнеш — предложи му Мариана.

— Ще изсъхна по пътя. Аз ходя бързо.

Дик му даде ножа си — ножът на Казик не ставаше за нищо. Искаше да му даде и бластера, но Казик не го взе — не се доверяваше на бластера.

— На теб ще ти трябва повече — каза той. — Аз ще вървя, а ти ще седиш и ще чакаш.

Казик вървя до мръкване, но на пътя му се изпречи река. Тя беше много бърза и той тръгна срещу течението й, търсейки място, където да се прехвърли, но се натъкна на блато.

И вече по мръкнало се върна обратно.

Забеляза огъня, който беше разпалил Дик.

— Аз съм! — извика Казик отдалече.

— Не ги ли намери? — попита Дик, изправяйки се.

— Утре ще ги намеря. Сега вече знам как.

Мариана лежеше с отворени очи и мълчеше. Болеше я, но не кракът — изпитваше тъпа болка по цялото тяло.

… Станаха, когато се разсея утринната мъгла. Тя се отдръпваше, изтичаше като желе в езерото и се стаяваше в гората. Късовете мъгла се смесваха с дима от огъня, на който Дик затопляше вода. Павлиш, който отлетя със Сали към „Полюс“, не забеляза дима. А дори и да беше го забелязал, щеше да го приеме за стелеща се мъгла. Но Казик погледна към небето точно в момента, в който катерът се мярна над върховете на дърветата.

— Ето ги! Отлитат! — развика се той.

— Видя ли ги? — попита Мариана.

— Да, малък кораб.

— Сигурно са полетели на разузнаване — реши Дик.

— Дано да не са полетели всичките — отвърна Казик. — Как мислиш, много ли са?

— Не е ли все едно?

— Ако са много, ще имат друг кораб, с който да вземат Марианка — рече Казик. — Да тръгвам, нали?

Той беше възбуден — срещата със Земята беше толкова близко.

— Почакай, изпий си чая — напомни Дик.

Той би могъл да остави Казик тук и да отиде сам до станцията, но не каза нищо повече. В гората беше еднакво опасно навсякъде. Човек, който се движи, е в не по-голяма опасност, отколкото ако охранява безпомощна девойка. Дик разбираше какво щастие за Казик е да види истински земляни.

Самият той не изпитваше подобно чувство. Само се безпокоеше за Мариана — днес тя беше съвсем зле. Той накара Казик да изпие горещата вода и каза:

— Е, бягай.

Знаеше, че никой на планетата не се придвижваше из гората по-бързо от Маугли.

Тази нощ Клавдия спа лошо.

Вечерта отново се разрази спор с Павлиш — тя настояваше още от сутринта той да вземе мерки за ликвидирането на кораба. Думата „ликвидиране“, която тя употреби по отношение на „Полюс“, сякаш обезличаваше действията на Павлиш, помагаше й да не вижда в „Полюс“ това, което виждаше Павлиш. Съществуваше предмет, представляващ заплаха за планетата. Съществуваха инструкции, които предвиждаха унищожаването на опасния предмет. Корабът „Полюс“ не съществуваше от много отдавна. Разумният акт на ликвидиране, който тя налагаше на Павлиш да извърши, един вид слагаше кръст на събитията, случили се преди двайсет години.

Клавдия сама отбори контейнера с имплозива — взривно устройство, което не разпространяваше взривна вълна и не нарушаваше баланса в природата. Тя домъкна тежкия сандък в каюткомпанията и с безапелационен тон нареди на Павлиш в изпълнение на инструкциите на другия ден сутринта да ликвидира кораба „Полюс“, като преди това направи холограма на вътрешните му помещения за доклада пред Звездната комисия. Тя се съгласи с искането на Сали, че ако е необходимо, Павлиш може да изземе от „Полюс“ всички предмети и материали, които могат да представляват ценност от изследователска гледна точка или да имат сантиментално значение за роднините на загиналите.