Кир Буличов - Селцето

Чакалът се показа отгоре, отдясно. Той гледаше спокойно, сякаш Казик не го интересуваше, сякаш се бе подал от храстите просто от любопитство и даже се бе учудил — кой шуми в долчинката?

Но Казик знаеше, че сега чакалът няма да се успокои — или ще загине, или ще убие плячката си.

Добре щеше да е чакалът да е само един.

… Вторият чакал чакаше Казик на пътя. Веднага щом момчето излезе от долчинката, се натъкна на седналия на задните си лапи хищник с настръхнала бяла козина и отворена черна паст. Сякаш се усмихваше.

— Марш от пътя! — изкрещя Казик.

Той знаеше, че чакалът няма да се уплаши, но така самият той се страхуваше по-малко.

Казик се хвърли към преградилия пътя му чакал, но звярът не се помръдна и изчака равнодушно полудялата плячка, която сама се носеше към гърлото му. На ръст беше по-висок от Казик, а изправен на задните си лапи — двойно по-висок.

В последния миг, пред самия нос на чакала, Казик отскочи встрани и успя да се промъкне на няколко сантиметра от стрелналата се към него озъбена муцуна.

Казик прескочи един жив корен и побягна нататък. Отзад се чуваше потропване — чакалът тичаше по следите му и, естествено, се придвижваше по-бързо от момчето. И като за беда наоколо имаше само борове с меки гладки стволове — не можеш да се вмъкнеш никъде и да изчакаш. Впрочем от чакала беше трудно да се отърве човек по такъв начин — той беше способен да чака цяло денонощие.

Казик се обърна, докато тичаше, и му стана криво от липсата на късмет — чакалите вече бяха станали три. Момчето свърна надясно, към брега на езерото — може би щеше да му се удаде да избяга във водата. Той не знаеше дали чакалите умеят да плуват, но се надяваше, че не могат. Все пак до станцията оставаха един-два километра — непременно щяха да го догонят.

Отпред се издигаше стръмен хълм. С последни сили момчето се хвърли към камъните и се изкатери догоре. Трите чакала обградиха убежището му.

Казик дишаше дълбоко и учестено — беше отслабнал през последните дни. Може би, ако беше край селцето, щеше да им избяга, но сега нямаше да успее…

Първият от чакалите започна да се изкачва нагоре, драскайки с нокти по камъните. Той се движеше бавно и спокойно. Чакалите правеха всичко бавно и спокойно.

Когато муцуната му беше вече при краката на Казик, момчето наръга звяра с ножа в гърлото. Това е слабото място на чакала. Ножът попадна на кост. Животното отскочи, сякаш не беше очаквало удара, но отново тръгна нагоре. Казик успя да нанесе още един удар, този път удачен, преди да му се наложи да скочи от хълма и да побегне отново, защото останалите чакали също се закатериха нагоре.

Сега Казик имаше само два врага. А той беше цял, без нито една драскотина.

Момчето продължи да бяга напред и чакалите го настигнаха при голямо меко светлосиньо дърво. Той скочи на ствола, но се подхлъзна, защото една хищна лиана го дръпна за ръката.

И в този миг зъбите на единия чакал ръфнаха кожата на рамото му. Беше много болезнено.

Казик се обърна и започна да удря с ножа животното, като се скри зад ствола, който се заизвива, за да се отдръпне, и чакалът успя още веднъж да ухапе Казик. Макар заради болката да съобразяваше зле, момчето осъзна, че няма да устои и трябва да бяга, да се спасява.

И той побягна на зигзаг между стволовете…

Изведнъж излезе на една поляна.

На поляната спокойно, гордо и уверено се издигаха истински земни куполи — блестящи, сребристи и непобедими.

Измина около час от неудачната разходка в гората, а Клавдия все не можеше да се успокои. Кой знае защо, започна да бърше приборите, после включи пералнята и сложи в нея чаршафите. Не й се искаше Павлиш и Сали да се върнат — сякаш още не беше готова да ги види. После тя убеди себе си, че е огладняла, отбори пакет с експресен обяд, но не го изяде, а го хвърли в камерата за боклук.

Стараеше се да не поглежда през прозорците, но те сякаш нарочно се срещаха на всяка крачка и гората, враждебна и хитра, следеше всяко нейно движение.

Започна да я втриса. Клавдия не знаеше, че това е първият признак на ухапването на снежна бълха, но инстинктивно почувства, че с нея става нещо нередно и то е свързано с излизането й в гората.

Все се канеше да завали дъжд, стъмни се преждевременно, над станцията надвиснаха тъмни облаци. На поразеното й от болестта въображение му се струваше, че дърветата се помръдват и се приближават все повече и повече към купола, за да нахлуят вътре.

И когато от гората изскочи една окървавена маймуна и хукна към купола, следвана от страховити бели разрешени чудовища — именно такива й се видяха Казик и чакалите, — тя възприе това като опит на гората да я нападне.