Кир Буличов - Селцето

— После — помоли го Сали. — Не днес. Остави ги на мира.

— Ти не разбираш — обясни Павлиш. — Важно е да узная в каква посока са тръгнали.

— Защо?

Павлиш забеляза как трепна стрелката и тръгна бавно по заледения сняг в тази посока.

Сали вървеше до него.

— Защото може да са се измъкнали оттук.

— Това е наивно. Не е възможно да се е случило.

— Сали, мила, ти проектираш върху други хора собствените си усещания. Тази планета ти се струва смъртоносна. Убедена си, че на нея не може да се оцелее и минута без скафандър. Мислиш си така, защото живееш в комфортни помещения, дишаш стерилизиран въздух, пиеш дестилирана вода. Представи си, че нямаш изход. Или смърт, или приспособяване.

— Тогава по-добре смърт — каза Сали уверено.

— Смъртта никога не е по-добрият изход.

Стрелката потрепна. И се отмести наляво.

— Това е като детска игра — обади се изведнъж Сали. — Студено, топло, още по-топло…

— Радиусът му на действие не е голям — отвърна Павлиш. — Направено е, за да няма отклоняване от пътя при издирване на множество обекти. Нали знаеш — биотърсача са го измислили алпинистите, спасителите. Отначало с негова помощ са търсели затрупаните от лавина… Тук!

Павлиш се спря пред полегато възвишение.

— Подръж. — Той подаде биотърсача на Сали и се зае да разбива с ръкавиците си заледената снежна покривка, за да се добере до по-мек сняг.

Сали се застави да гледа в ръцете на Павлиш, но после се извърна. Тя не искаше да види това, което щеше да се появи след малко.

— Странно… — изрече Павлиш.

В гласа му имаше само учудване, нищо повече. Сали се обърна.

От снега се подаваше жълтеникавобяла козина. Там беше погребано някакво едро животно, подобно на бяла мечка.

— Когато се върнем следващия път, ще го разкопаем изцяло — реши Павлиш.

— Защо?

— По две очевидни причини, ангелче мое — каза Павлиш. — Първо, това животно е неизвестно на науката. Второ, важно е да узная от какво е загинало. Но ще ми трябва лопата.

Те вървяха около кораба по разширяващи се окръжности, като все повече се отдалечаваха от него. Сали се умори, заледената повърхност на снега не ги издържаше навсякъде — на места пропадаха. Вятърът духаше все по-силно и им пречеше да ходят, той замиташе повърхностния слой сняг и понякога беше трудно да се види нещо на повече от три крачки.

За два часа издирвания не откриха нищо.

Най-накрая Павлиш се спря. Погледна Сали и попита:

— Умори ли се?

— Да.

— Извинявай, увлякох се. — Той виновно се усмихна.

— Не ти се сърдя.

— Да се върнем на станцията. След като обядваме, ще дойда отново тук и ще продължа издирването.

— Защо си убеден, че някой може да е останал жив?

— На кораба няма нито един труп освен онези, които са прибрани в анабиозния отсек.

— Но дори и да са излезли, те сигурно са загинали в планините.

— А ако са стигнали до гората?

— Нали знаеш какво представлява гората?

— Знам. Но някой е бил на кораба сравнително скоро. Помниш ли погрома в склада?

— Това не са били хора.

— Нехора са се качили до люка, отворили са го, минали са през коридора до склада, а на тръгване са затворили люка след себе си?

— Това е твое предположение.

— Достатъчно сериозно, за да оставим всякаква друга работа и да се заемем с издирване!

Наближиха катера.

— Клавдия сигурно е полудяла. Забравихме я.

— Няма страшно — каза упорито Павлиш.

Сали повика станцията.

Клавдия мълчеше.

Павлиш затвори люка на катера и тръгна към пилотското кресло.

— Не отговаря! — учуди се Сали.

— Може да се е отдалечила от свързочния пункт — предположи Павлиш. — На малко ли места може да се отиде на станцията…

Той издигна катера нагоре. „Полюс“ се превърна в черно копче върху бялата престилка на долината. Сали продължаваше да вика Клавдия, но безуспешно.

Павлиш направи остър вираж, набра скорост над езерото и се вряза в облаците така, че да се спусне вертикално към станцията.

Под облаците се сипеше порой и беше мрачно.

Павлиш приземи всъдехода до купола на лабораторията, изключи двигателя и вдигна големия сак с вещите, взети от „Полюс“.

— Нали нищо не забрави? — попита той.

Сали поклати глава в знак на отрицание.

Тръгнаха направо към входа. Лампите вътре бяха включени и кръглите прозорци светеха приятно и уютно на фона на биещите скосено сиви струи на пороя.

Сали натисна бутона на вратата. Чу се как звънът се разнесе из станцията.

Павлиш погледна в люка.