Кир Буличов - Селцето

Дик видя тялото на Казик, наполовина потопено във водата, с няколко скока достигна до него и го подхвана с ръце. В този момент с проблясването на мълния и с оглушителен грохот небето сякаш се разкъса и отново рукна порой.

Главата на Казик висеше безсилно и Дик се стараеше да я придържа.

— Жив ли си? — питаше той. — Хайде, кажи, жив ли си?

Той положи Казик на брега и се наведе над него, предпазвайки го с тялото си от водните струи.

— Жалко — изрече изведнъж тихо, но отчетливо Казик. — Толкова я молех, а тя не ме пусна.

— Какво? — не разбра Дик.

— Те не ни пускат — каза спокойно Казик. — Страх ги е. Ние сме диви…

И той млъкна.

И Дик осъзна, че Казик е умрял.

Той го подхвана и се затича нагоре по брега. Струваше му се, че има какво още да се направи.

Започна да удря по стъклата на прозорците, за да влезе в станцията. Но стъклото равнодушно и еластично отбиваше ударите му.

— Мръсници! — крещеше Дик. — Вие го убихте! Пуснете ме, не се крийте!

Той разбираше, че станцията е празна, че няма никого вътре, но продължаваше да блъска вратата.

В отчаянието си се обърна, притича до един огромен камък, вдигна го. В нормалното си състояние никога не би могъл да го направи. Обърна се, затича се към вратата и с всички сили удари с камъка в прозореца.

И стъклото, и куполът можеха да издържат огромни натоварвания. Но слабото звено се оказа металната рамка. Ударът беше толкова рязък и силен, че стъклото излетя от нея, без да се счупи.

То падна със звън и се изтърколи навътре.

Дик се вмъкна през отвора, после издърпа и Казик и се опита да го раздвижи. Но момчето не реагираше.

Дик изтича в съседната стая и започна да разтваря шкафовете — търсеше лекарство, но не знаеше къде да го търси, пък и какво лекарство му трябваше? И как да даде лекарство на човек, който вече е мъртъв?

— Ще ви избия! — повтаряше той. — Само да ми паднете, и ще ви избия всичките!

Станцията беше празна. И не реагираше.

Изведнъж Дик забеляза движение в далечния коридор — малка плоска платформа бавно мъкнеше блестящ сандък. Дик, разярен от това, че в първия миг се беше изплашил, а и за да си изкара гнева на някого, ритна платформата и тя спря. Той хвана сандъка, който не беше никак лек, и го стовари върху платформата. Тя се изкриви и застина.

— Така ти се пада! — изкрещя той.

И в този момент си спомни за Мариана. Мариана беше в гората. Сама. И нея също можеха да я нападнат.

Той изскочи под дъжда и се понесе в тъмната мокра гора.

Сали управляваше планетарния катер на границата на възможностите на двигателя. Движеха се с такава скорост, че да могат да пристигнат за по-малко от три часа.

Клавдия не идваше в съзнание, но Павлиш, който я наблюдаваше, се убеди, че състоянието й не се влошава.

Всичко беше много странно. Странностите се нареждаха като в калейдоскоп, като някаква нелогична шарка, в която всички късчета стъкло са в различен цвят, но се виждат хармония и симетрия, само не е ясно какъв смисъл носи в себе си шарката.

Павлиш имаше време да разсъждава.

Прехвърляйки всички събития и картини от планетата в търсене на странното, нелогичното, той си спомни грамадното дърво, чийто връх се губеше в облаците, и висящия от клона парцал…

Павлиш извади контейнера с лентите — беше го взел от станцията.

Индикаторът моментално намери нужната лента и Павлиш включи проектора. На екрана се появи гигантският клон, храстите по него и увисналата ципа, под която се поклащаше, люляна от вятъра, буцата… Не, това не беше буца, не беше тяло на животно, както се беше заставил да повярва Павлиш по-рано — това беше кош. Павлиш спря лентата и се опита да даде увеличение. Разбира се, в този кош можеше да се надникне, той беше празен. И въжетата. Как от самото начало не видя, че там има въжета…

— Сали, погледни.

— Какво е това?

— Струва ми се, че е въздушен балон.

— Прилича — изрече Сали равнодушно. Тя беше потънала изцяло в загриженост за Клавдия, в безпокойство за нея.

„Какво още? — мислеше си Павлиш, без да изключва изображението на балона. — Имаше още нещо. Аха, опустошеният склад на кораба… Трябва да намеря и тази лента… На пода са разхвърляни отворени консерви и кутии. Разкъсан пакет, смачкано парче фолио… То не е просто смачкано. На него има отпечатъци от пръсти, всичките пет“.

— Сали!

— По-тихо! Изплаши ме. Какво е това?

— Нима не виждаш?

— Ръка. Откъде е?

— Те са били в склада. Помниш ли?

— Струва ми се, че това е ръка на маймуна.