След като приземи катера, Павлиш пръв изскочи от него. Вече се бяха разбрали как ще действат: първо жените ще пуснат всички скаути, но не в обичайната висока орбита, а под облаците. Площта, която трябваше да се изследва, беше относително малка. Тя се ограничаваше на север от хребета, на който лежеше „Полюс“, а на юг с голямото езеро, на брега на което беше станцията. Всяко човешко селище, оказало се в тези граници, щеше да бъде открито от скаутите за по-малко от час.
А дотогава Павлиш, след като вземеше от станцията анбласта, щеше да претърси близките околности на станцията. Човекът, дивакът, когото беше видяла Клавдия, не можеше да е отишъл далече.
Когато отвори люка и скочи на мократа трева, Павлиш видя, че малките куполи вече са разглобени — станцията беше започнала самоконсервацията. Наистина тя би трябвало да свърши тази работа много по-бързо. Павлиш не знаеше, че вината за забавянето е в Дик — той беше прострелял половината роботи. Впрочем в момента Павлиш не мислеше за консервацията. Мислеше само за това как да свърши всичко по-бързо. Да не забрави да вземе от аптечката превързочни материали. Да вземе от кухнята глюкоза и шоколад…
Но не успя да направи и две крачки от катера — жените все още бяха вътре — когато видя в прозореца тъмния силует на човек.
Павлиш продължаваше да върви по инерция, осъзнавайки, че трябва да каже нещо подходящо, съответстващо на момента. „Колко е хубаво — успя да си помисли той, — че те също са ни търсили и че се досетихме да се върнем…“
И в този момент чу хриплив нисък глас:
— Махай се!
— Какво? — Павлиш не разбра. Той продължаваше да върви.
— Махай се! — Гласът се извиси. — Ще те убия!
— Почакайте… — каза Павлиш.
Той се спря. Светлината вътре в станцията беше по-ярка, отколкото полумракът отвън, и той можа да разгледа лицето на човека. Главата изглеждаше твърде голяма — вероятно заради гривата на косите. Съзнанието на Павлиш регистрираше дреболии, детайли — той не можеше да разбере какво става.
Къде беше виждал тази картина? Отдавна, в детството. Да, в „Робинзон Крузо“. Робинзон на острова — коси до кръста, дрехи от кожи. Добре поне, че не се бяха отучили да говорят.
— Махай се! — повтори Дик. — Махай се!
Заради това, че говореше и му отговаряха, той нямаше сили да стреля. Дик виждаше този човек, по-висок от Старика, със скафандър. Знаеше какво е това скафандър. Шлемът беше прозрачно кълбо, не му пречеше да разгледа лицето на мъжа. То беше чисто, нормално, обикновено лице. Беше обръснато, а тъй като Дик никога не беше виждал възрастен обръснат човек, изведнъж му се стори, че пред него е много висок юноша. Та нали и Дик вече имаше брада — къса, беше я отрязал. Само на Олег още не му беше поникнала брада.
— Махай се! — повтори Дик като заклинание. Той вече не искаше този човек да си тръгне, но не му идваха други думи. Беше го овладяла инерция и страшна тъпота, като в пристъп на треска.
До високия човек вече стояха две жени. Едната беше едра, почти като мъж, втората дребна и слаба, като Марианка. И двете бяха в скафандри. Върху лицата им беше изписано смайване и дори страх. Бяха видели бластера в ръката на Дик.
— Недейте! — извика изведнъж дребната жена. — Аз съм виновна за всичко. Не разбрах! Когато вие дотичахте, не разбрах!
Тя бързо тръгна към станцията.
Мъжът понечи да я задържи, но дребната жена се изтръгна. Тя вървеше със ситни, несигурни крачки, като болна.
И тогава Дик изпусна бластера на пода и отстъпи към отсрещната стена, към дивана, на който лежеше мъртвият Казик. Стоеше, отпуснал силните си ръце, и чакаше да види какво ще стане по-нататък, защото сега вече нищо не зависеше от него и той дори не беше в състояние да мисли.
Клавдия с мълниеносни движения набра кода на вратата, за да влезе по човешки, а не през илюминатора — въпреки слабостта й ръцете й действаха прецизно. Тази ситуация, независимо от своята необичайност, влизаше в категорията на извънредните ситуации — Клавдия ненапразно от толкова години участваше в експедиции. Щом ситуацията имаше обяснение, щом съществуваше неин аналог — хората са претърпели бедствие, нуждаят се от помощ, — то Клавдия умееше да действа по-бързо от всеки друг човек в Галактиката.
Павлиш и Сали още не бяха свалили шлемовете си, а Клавдия вече знаеше, че изтормозеният космат юноша, облечен с животинска кожа, не е единственият човек в станцията. Освен него имаше още двама. Момче, лежащо на дивана в каюткомпанията, и много слаба девойка в безсъзнание, бълнуваща, със страшно подут крак.
Читать дальше