Кир Буличов: Селцето

Старика закрещя диво и започна да бие тревога с дървеното чукче, сякаш от гората прииждаха цели пълчища чакали. Хората изскачаха от домовете си и нищо не разбираха, защото Старика млатеше с чукчето, крещеше и при това, кой знае защо, подскачаше на място, сякаш бе ухапан от змия.

Сали разгледа отгоре обширната пустош, заобиколена с ограда. Тук-таме растяха ниски храсти, виждаха се неравни лехи и наподобяващи петна локви, в които се отразяваха сиво-синкавите облаци.

Сали видя и къщите, в които живееха хората. Разкривените, жалки, наклонени колиби се точеха в две редици покрай калната ивица на улицата. Тя се извиваше към прохода в оградата и се разклоняваше; ръкавите й водеха към два скосени навеса, над единия от които се издигаше сивкав дим. Ако се наложеше да се изобразят мизерията и нищетата, до които би могъл да падне човек, нито един художник не би могъл да нарисува толкова тъжна картина.

Катерът се спусна върху пустошта до крайната къща.

Сали изключи двигателя и погледна Дик.

Но той мълчеше. Сали го гледаше, усещайки вина за това, че е със скафандър, че не смее да го свали. Дик бавно се обърна към нея и я погледна в упор. Очите му горяха възбудено, но устата му беше стисната и изглеждаше гневна. „Господи — помисли си Сали, — трябва ти душ, трябва да се изкъпеш!“ Можеше само да се отгатне, че кожата под слоя сажди и мръсотия е синкавобледа. Дългите черни коси бяха залепнали за бузите. На Дик му беше горещо в кабината на всъдехода, беше му много лошо и той с последни сили се стараеше да не показва пред тази чиста жена колко му е зле. Сали го разбираше.

Дик започна да дърпа люка от своята страна. Сали се наведе и му помогна.

Дик изскочи от всъдехода. Сали го последва.

И в този момент тя видя децата. Те тичаха из калта, из локвите, голи, разчорлени, боси. Те се развикаха и размахаха ръце.

А подир тях тичаха възрастните. Три или четири жени, после мъж с широка гъста рижа брада, която скриваше цялото му лице без червения нос и сините му очи. Една от жените, с кожен халат, беше дебела и Сали успя да се учуди на това, че жената е дебела. После видя висок прегърбен еднорък старец, който куцаше, опирайки се на бастун. Вратата на крайната къща се отвори и оттам светлокоса девойка изведе сляпа жена — Сали веднага разбра, че жената е сляпа; тя опипваше със свободната си ръка въздуха пред себе си, опасявайки се да не се натъкне на препятствие.

Сали стоеше и чакаше всички да дотичат и й ставаше страшно, като си помислеше, че е можело да отлетят и да оставят тези хора тук.

Хората се спряха на няколко крачки от Сали. Беше тихо.

Мълчанието се проточи цяла минута.

Сали видя как плаче дебелата жена. Тя плачеше беззвучно, гълтайки сълзите си, и пръстите шареха по гърдите й, сякаш търсеха копчетата.

Сали погледна децата. Те се оказаха много — изобщо не й беше хрумвало, че хората тук, в тази прокълната пропаст, могат да се плодят. В това имаше нещо животинско, унизително. Сали виждаше в селцето не продължение на Земята, а загиваща група от бедстващи бездомници.

Тягостната тишина се наруши от сляпата жена.

— Къде са те? — попита тя високо. — Наистина ли са долетели?

— Здравейте — каза тогава Сали. Най-трудно от всичко беше да се изрекат първите думи. Първата дума.

— Къде е Казик? — обади се дебелата жена. — Нали нищо не му се е случило?

— Те останаха там, лельо Луиза — отговори Дик. — Ще ги излекуват, обещаха.

— Животът им е извън опасност — потвърди Сали.

— А Олег? Къде е Олег? Той отиде в планините! — завика изведнъж слаба възрастна жена. — Трябва да го настигнете. Моля ви!

— Почакай, Ирина — спря я едноръкият старец с бастуна. — Аз се казвам Борис — продължи той. — Нещо като старейшина съм тук. И от името на всички бих искал да ви благодаря…

Дик избяга настрани, зад къщата. Повърна. Но никой не гледаше към него.

Сали се здрависа с всички подред — всеки протягаше ръка и й се представяше, дори малките деца. И в тази церемония имаше нещо, което разруши образа на бездомници. Сали се радваше, че не си е сложила ръкавиците на тръгване от станцията.

Вниманието й беше привлечено от страшно животно — тя разпозна в него чудовището, което беше убил Павлиш. Заобиколено от цяло стадо такива като него, само че по-дребни, чудовището се носеше тежко и заплашително към групата хора около катера. Сали искаше да извика, за да предупреди хората, но едно от децата смело тръгна срещу чудовището, като крещеше пронизително: