Кир Буличов: Селцето

Клавдия се обърна към Дик и каза спокойно и строго:

— Седни и почивай. Не пречи!

Когато Павлиш влезе в каюткомпанията, Дик вече послушно беше седнал в креслото.

— Първо момчето! — нареди Клавдия на Павлиш. — Може би е още живо.

— Не — изхриптя Дик.

— Сали! — Клавдия не обърна внимание на думите на Дик. — Гореща вода! Много гореща вода! И непременно дай команда на станцията да спре консервацията.

За щастие, роботите не бяха успели да се доберат до стенния медицински шкаф и докато Павлиш вървеше през каюткомпанията към Казик — десет бързи крачки, — Клавдия успя да отвори шкафа, да извади диагностика и да го подхвърли на Павлиш, убедена, че той ще се досети да протегне ръка и да улови прибора.

Разбира се, тя беше права.

Дик не им помагаше. Той гледаше как бързо и деловито се движат хората от Земята и с всяка изминала минута чувстваше все по-голям срам, че се е държал като дивак, като животно. Хората искаха да помогнат. Те може и да бяха сбъркали отначало — всеки би могъл да сбърка, ако види такова чудовище като някого от жителите на селцето. Те сигурно не са и очаквали, че някой ще живее тук, откъде да се досетят? Нали Сергеев казваше, че е много трудно да се намери селцето дори и с най-съвременна апаратура — то е като част от гората.

На Дик му се искаше да се изправи и да види какво правят с Казик и Мариана хората от Земята. Те тихичко разговаряха, но той не можеше да разбере от думите им дали ще могат да помогнат на приятелите му, или вече е късно. Ала Дик знаеше, че ако седи тихо и слуша внимателно, непременно ще разбере. Важното беше да не се намесва, защото те сигурно и без това го вземаха за маймуна. Може би даже мислеха, че на планетата са само тримата. Трима диваци. Сигурно се бяха смаяли, когато бяха чули бика му. И Дик продължи да седи неподвижно, стараейки се да долови смисъл в думите им. Беше страшно жаден, но не помоли за вода.

Павлиш и жените говореха много малко. Пулсът на Казик почти не се усещаше. Той беше загубил толкова много кръв, че не беше ясно защо животът още се крепи в него. Някои от раните му бяха дълбоки. Разкъсан корем, счупени ребра… Тези данни им ги подаваше диагностикът, а те ги сверяваха. Сали приготви вода, сглоби уреда за преливане на кръв, намери суха универсална плазма, приготви я. Нямаше заздравяващ лейкопласт за всичките рани на момчето и Сали смени за няколко минути Павлиш, докато той пускаше синтезатора. Не обръщаха внимание на Дик. Наистина на два пъти при влизането си в каюткомпанията Сали му хвърляше напрегнат поглед, но дивакът седеше като вкаменен — избликът на агресивност беше отминал. Все пак Сали намери време да капне в чаша с вода малко транквилизатор и подаде чашата на Дик. Той послушно я взе, но не отпи, докато Сали не му нареди да го направи. Водата беше странна, нагарчаща, но Дик я изпи до дъно. Длъжен беше да се държи като цивилизован човек.

Клавдия се занимаваше с девойката. Павлиш се откъсна за малко от Казик и я прегледа. Не се притесняваше за нея — случаят беше тежък, но той знаеше, че за няколко часа ще я отърват. Гангренозно възпаление, крайно изтощение — неприятно, но нищо страшно.

Съблякоха Мариана, Клавдия я забърса с гъба. Тялото й беше страшно слабо — всичките й кости си личаха; беше толкова мръсна и покрита с белези и драскотини, че беше трудно да се определи възрастта й. Можеше да е на петнайсет, можеше да е и на повече.

Когато апаратът за преливане на плазма се освободи, Сали го пренесе в лабораторията и го предаде на Клавдия. През това време тя вече беше приготвила хранителен разтвор и го вливаше в Мариана. Щеше да е по-лесно, ако експедицията имаше два реанимационни апарата. Но апаратът беше един и беше нужен за момчето. Той вече беше обгърнал Казик с датчиците си и внимателно беше вкарал в главните му вени хранителните си нишки. В гръдната клетка бяха проникнали микропипала, които масажираха сърцето му, поддържайки ритъма му. Павлиш се безпокоеше дали момчето няма мозъчни увреждания — все пак го извадиха от клинична смърт. Той отново и отново караше диагностика да съобщава как функционира мозъкът.

Дик чу как мъжът и едрата жена разговаряха в другата стая край Марианка. Те говореха много тихо, мислеха, че той не ги чува. Не знаеха, че Дик е дете на гората и слухът му е тройно по-чувствителен от техния.

Първо имаше фрази, пълни с медицински думи. Дик разбираше, че това са медицински думи. По тона им вече се досещаше, че ще излекуват Мариана. Гласовете им ставаха по-тревожни, когато поглеждаха към Казик. За свое удивление, обзет от суеверна плахост, Дик разбра, че Казик не е мъртъв. Или тези хора притежаваха способността да съживяват мъртвите? Дик не беше чувал такива неща от Старика, те се срещаха само в приказките, които някога му беше разказвала майка му.