Кир Буличов: Селцето

— Махай се, коза, не пречи, при нас долетяха хора. Махай се, глупачко!

Чудовището, което имаше толкова странно име, изведнъж се спря и отстъпи назад. А едно от козлетата, което не разбираше, че не трябва да пречи, беше отведено за дългите уши от куцо момиченце. Козлето блееше, опитвайки се да се измъкне, но козата не посмя да му се притече на помощ.

„Но, разбира се — досети се изведнъж Сали. — Щом те живеят, макар и трудно, но са си останали хора, те би трябвало да опитомяват животни, да ходят в гората, да отглеждат градина. А аз какво очаквах?“

— Ако не сте много уморена — изрече едноръкият старец, — бихме ви помолили да отлетите до планините. Там са Олег и Сергеев. Те тръгнаха към „Полюс“, за да оправят връзката и да ви повикат по радиостанцията. Но в планините времето е много лошо.

След двайсет минути — не биваше да се губи време — катерът се издигна отново. Дик се почувства по-добре и тръгна със Сали. Той познаваше пътя от селцето до „Полюс“, по който бяха минали предишния път.

Мнозина искаха да полетят до планините за Сергеев и Олег, особено децата, а майката на Олег дори напираше да се качи на катера, но Старика каза:

— Ирина, недей! Ще се оправят и без теб. — Той се обърна към Сали и каза: — Връщайте се по-скоро.

Той изрече тези обикновени думи много сериозно, стараейки се да запази не само своето достойнство, но и достойнството на селцето. Стоеше изправен — Дик никога не беше виждал Старика да стои толкова изпънат. Единствената му ръка се облягаше на дръжката на бастуна. Децата престанаха да вдигат врява и да подскачат около катера. И майката на Олег бавно отстъпи назад.

— Добре, Борис — отвърна Сали, — ще се постараем да ги открием по-скоро.

Когато катерът се издигна, Дик каза:

— Виждаш ли онези червените скали? Натам сме. Зад тях има пещера. Там нощувахме първия път. Не бързай, защото ще изгубя ориентация.

Катерът летеше бавно. Той прелетя над клисура, в която се пенеше леденостуден ручей. По клисурата се точеха късове мъгла, тя беше затрупана със сняг и Дик си помисли колко трудно му е било на Олег тук.

Катерът се издигна над платото. Дик разпозна мястото, където беше намерил манерката с коняк, после мястото, където беше загинал Томас.

— Тук се преби Томас — посочи той. — Олег го ухапа снежна бълха, Томас го спаси, а самият той се преби.

Сали кимна, макар че за пръв път чуваше името на Томас. Тя знаеше, че ще чуе неведнъж тази история и Томас ще й стане толкова познат, колкото и живите.

Катерът летеше на сто метра над снега, после Сали го спусна още по-ниско и съвсем намали скоростта — катерът влезе в дълбок слой облаци и тя се боеше да не пропусне хората.

— Те трябва да са по-нататък — каза Дик. — Вече се приближават към „Полюс“. Ако са достигнали „Полюс“, тогава не е страшно, ще поседят там.

Сали за малко да признае на Дик, че бяха искали да взривят „Полюс“. Как да обясни на човек, който е израснал в гората, съществуването на инструкциите?

След още няколко минути излязоха от облаците. Тук властваше синьото небе, сияеха звездите. Имаше видимост надалече.

Засега Дик беше спокоен. Той чакаше да се появи „Полюс“.

„Полюс“ лежеше в котловината, точно същият, както и миналата година.

Катерът направи кръг над него. Следите на Олег и Сергеев не се забелязваха никъде.

— Може би са вътре? — каза Дик. — Все пак е студено.

Сали спусна катера до люка. От него висеше трапът, който бе оставил тук лекомисленият Павлиш. „Добре, че е лекомислен“ — помисли си Сали.

Двамата с Дик обиколиха кораба, надникнаха в отсека за управление и в склада, после се спуснаха в отсека, в който беше планетарният катер, защото Сергеев и Олег можеше да са в него и да се опитват да установят връзка.

Но не намериха никого.

Излязоха от „Полюс“. Дик беше мрачен. Наоколо цареше зловеща космическа тишина.

— Ще продължим ли да търсим? — попита Дик, страхувайки се, че Сали ще каже, че е уморена и трябва да се връщат.

— Почакай. Първо ще се свържем.

Сали повика станцията и каза на Павлиш, че е била в селцето, а сега е долетяла до „Полюс“. Но не е намерила хората. После попита как се чувстват децата. Дик леко се усмихна — не биваше да наричат Мариана дете. Смешно беше.

Павлиш каза, че всичко е наред, после добави:

— Долитайте по-скоро тук. Аз ще те сменя.

— Не съм уморена.

— Аз имам биотърсач, забрави ли? Няма да ги намерите без него. Може да ги е затрупал снегът, може да са се заблудили.

— Прав си — съгласи се Сали.