— Почакай… — каза той. — Ти добре ли разгледа тази… маймуна?
— Не, не се загледах.
— Разбираш ли — обясни Павлиш, — на тази планета не би трябвало да има никакви маймуни… Може ли да е бил човек?
— Дивак? Но ако не може да има маймуни, откъде ще се вземе дивак?
— В момента си мисля по-скоро за хора.
— Какви хора? Откъде ще се вземат тук?
— От „Полюс“. Да допуснем, че някой е оцелял.
— Това е немислимо. Този свят би погубил всекиго.
— Сам човек би погубил. Но ако не е сам? Ако тук има колония от хора, които се опитват да оцелеят, да дочакат нас, хората от Земята, да дочакат спасение?
— Не вярвам.
— Тогава погледни.
И Павлиш превъртя още веднъж лентата с въздушния балон.
Олег не искаше да ходи никъде. Беше му все едно.
Но Сергеев, когато съвсем се съмна и виелицата поутихна, си наложи да стане. Той никога не би се надигнал, ако не бяха децата. Марианка и Олег. Знаеше, че ако не успее да се изправи, Олег и Марианка никога нямаше да се намерят, да се видят, да се докоснат. Неговият живот нямаше стойност без продължението му в Мариана и Олег. Сергеев успя да се застави само да повдигне главата си, за толкова имаше сила. За щастие при рязкото конвулсивно движение Сергеев си удари главата в снежния покрив на убежището им, който на това място беше доста тънък. Покривът рухна и пропусна вътре леден въздух, който опари лицето и раменете на Сергеев и го накара моментално да се съвземе.
Той се измъкна навън и дълго време седя на колене, докато съвсем не дойде на себе си. После се застави да изрови от снега торбата с дървата и да запали огън. Когато водата се затопли, той разбута Олег, отбори с мръсните си загрубели пръсти устата му и започна да излива вътре горещата вода. Олег вяло се съпротивляваше, сънено мърмореше, че иска да спи. После Сергеев започна да го разтърква, да го тресе, съвсем се умори и не забеляза как в суматохата обърна тенекията с врялата вода, която веднага попи в снега, оставяйки на повърхността само дупка с разтопен сив лед наоколо.
Тогава дойде на себе си и Олег. Той се свести дотолкова, че да може отново да разпали огъня, пак да кипне вода и да даде на Сергеев да се напие. Сега ролите се размениха. Наистина Сергеев не се съпротивляваше и отлично съзнаваше всичко — просто не му бяха останали сили.
После те тръгнаха нагоре, през облаците, в мъглата, водени само от безумната надежда, че милостиво чудо ще ги изведе именно в котловината, където лежи „Полюс“.
След два часа паднаха в снега. Струваше им се, че са изминали страшно много път. Но всъщност бяха преодолели по-малко от километър. Запалиха последните дърва и отново пиха гореща вода като лекарство. Вече не говореха, и двамата бяха измръзнали, пръстите на ръцете и на краката им се бяха вкочанили. И все пак отново се изправиха, наистина — този път им се наложи да се прегърнат и да вървят един до друг, да се придържат, поради което придвижването им напред стана съвсем бавно. Но на тях им се струваше, че напредват. И очакваха всеки момент облаците да се разпръснат — и над тях да се разкрие синьото небе…
Дик видя как катерът се спусна. В първия миг го обзе радост — те все пак се бяха върнали!
Но веднага си спомни, че трябва да им отмъсти.
Трябваше да ги убие, защото те бяха виновни за смъртта на Казик и за това, че Мариана умираше. Те можеха да ги спасят. Можеха да направят всичко. Но не бяха пожелали.
Никога по-рано на Дик не му беше хрумвало, че може да убие човек. На света имаше малко хора. Хората си помагаха взаимно. Ако не го правеха, щяха да загинат, Защото гората беше по-силна от всеки отделен човек.
Но тези от чистичкия купол не можеше да са хора.
„Ако всички вие сте такива, не ни е нужна вашата Земя, вашите бели чаршафи и гладките ви маси — трескаво мислеше той. — Аз знам, че сте се върнали, защото сте забравили да си вземете вещите. Искате да ни вземете всичко, защото сме мръсни и грозни, защото ви е срам да мислите, че с вас сме долетели от една и съща Земя. Вие не сте ни нужни! Махайте се! Но аз няма да ви дам вещите ви — те ще останат тук. Всички ние ще се преместим и ще живеем тук. И никога няма да полетим към Земята!“
Яростта към хората, които искаха да отнемат на селцето станцията — плячката, която Дик беше преследвал толкова дни и заради която бяха загинали неговите приятели, заглуши в съзнанието му разумната мисъл, че щом хората са се върнали, трябва да ги помоли да излекуват Мариана.
Измъчен, доведен до предела на душевните си сили, почти обезумял, Дик не можеше да разсъждава логично. Той беше дивак, рожба на гората, чакал, вдигнал се на задните си крака над жертвата… Но за разлика от чакала Дик имаше бластер.
Читать дальше