Кир Буличов: Селцето

— Трябва да го нахраним — каза тихо едрата жена в съседната стая.

Дребната жена излезе някъде.

Дик разбра, че думите им се отнасят за него.

— Дали няма да хапе? — още по-тихо, с насмешка в гласа изрече високият мъж, когото те наричаха помежду си Слава.

— Проблемите тепърва започват — отвърна жената.

— Феноменът Маугли?

Дик се учуди — откъде знаеха за Маугли?, — но веднага се досети, че имат предвид другия Маугли, който е живеел в гората и когото са отгледали вълци. А що за феномен е това, не знаеше. Но му беше толкова странно да чуе познатото име, че даже не се обиди на думите на жената.

— Интересно, виждал ли е някога чиния? — попита жената.

— Виждал съм — отрони неволно Дик. — И лъжица съм виждал.

— Той говори съвсем разбираемо — каза мъжът. — Въпреки че са прекарали тук двайсет години.

— Това е някаква невероятна загадка — каза едрата жена. — Колко са те, как живеят, къде? Как са успели да запазят човешкия си облик… дрехите, в края на краищата?

— Въздушният балон… — напомни мъжът.

— И погромът в склада.

— Слава! — каза жената по-високо. — Тя идва на себе си.

— Дик… — изрече Мариана със слаб глас. — Дик…

И в този момент сякаш го изстреляха от креслото. Той забрави за гордостта, за това, че трябва да мълчи.

Дотича в стаята. Мариана лежеше на дивана. Лицето й беше бледо. Оказа се, че са я разсъблекли и са я покрили с чаршаф.

— Марианка… — промълви Дик, навеждайки се над нея. — Как си?

— Всичко е наред. — Мариана отвори очи. — Казик жив ли е?

Погледът й се спря за миг върху лицето на Дик, после се плъзна към Павлиш и застина, когато се срещна с усмивката на Сали.

— Благодаря — каза Мариана. — Толкова ни беше страх, че няма да ви намерим.

— Момиче… — Сали изведнъж заплака. — Горкичката! Твоят Казик ще живее, непременно ще живее. Всичко ще бъде наред.

Клавдия се появи на вратата. Тя мълчеше.

— Дик разказа ли ви? — попита Мариана.

— Не — отговори Дик. — Нямаше кога. А и те не са питали.

— Малко недоразумение — отвърна Павлиш. — Но то ще е последното.

— Имате ли кораб, за да отлетите до селцето? — попита Мариана. — Нашите така ви чакат…

Сали отлетя с Дик до селцето. Павлиш и Клавдия останаха с ранените.

Дик беше сит за пръв път от много дни насам и му се повдигаше. Но не биваше да се оплаква, защото Сали много бързаше за селцето. И Марианка, преди да заспи — Павлиш й беше дал сънотворно, за да премахне възбудата, — също беше помолила:

— Дик, моля те, те толкова се вълнуват…

Дик си помисли, че тя се бои, че Олег е тръгнал към кораба, без да ги дочака. Тя се боеше за Олег.

Ако не му се гадеше толкова, Дик, естествено, би си представил как ще се спусне над селцето с катера, как всички ще изскочат на бегом от къщите си, как той ще излезе пръв и ще каже: ето, тази жена е от Земята, казва се Сали. Но сега му беше все едно. Катерът летеше ниско, под облаците, почти докосвайки върховете на дърветата. Дик знаеше точно посоката и беше сигурен, че няма да пропуснат селцето. Гората отгоре изглеждаше като синьо-зелено море.

Прелетяха през реката. Трудно беше даже да си представи, че прехвърлянето през нея им беше отнело три дни — тя съвсем не беше широка. Отляво се заредиха стволовете на гигантските дървета като стена, прорязала облаците.

— Ние бяхме там — посочи Дик. — На върха.

— Да — отвърна Сали, — видяхме въздушния балон. Но не се досетихме веднага. А аз не повярвах. Слава беше този, който се досети.

— Жалко — каза Дик. — Трябвало е да се досетите по-рано.

Той погледна ръцете й. Те бяха толкова бели и гладки, че беше невероятно — може би никога не сваляше ръкавиците? Ръцете й лежаха на пулта и с леки движения на пръстите караха катера да се накланя, да се издига по-нависоко. На Дик му се прииска да помоли Сали да му разреши да седне на нейното място и да поуправлява катера. Но естествено, той си замълча.

Сали увеличи скоростта, зеленината долу се сля в неясна хомогенна маса. И Сали първа, преди Дик, видя оголеното място в гората и селцето.

Тя намали скоростта, но въпреки това катерът отмина селцето и се наложи да опишат кръг, преди да се снижат до оградата. Старика дежуреше при портата, сложил върху главата си наметка от рибешка кожа, защото отново беше завалял дъжд, а него го измъчваше простуда. Но някакво шесто чувство го накара да свали наметката в момента, в който катерът изскочи над върховете на дърветата, съвсем ниско, и започна да описва кръг над селцето.