Кир Буличов - Селцето

Струите вода течаха по стъклото и му пречеха да види какво става вътре.

Сали набра кода. Вратата на шлюза се отбори и те влязоха.

— Нещо не е наред — каза Павлиш.

Струите на дезинфектанта удариха по скафандрите. Сали изключи душа, свали шлема. Тя първа се втурна в каюткомпанията.

Павлиш започна да се измъква от скафандъра и в този миг чу вика на Сали.

Той хукна към стаята. Тя беше ярко осветена. Пред очите му се разкри невероятна картина.

Всичко в каюткомпанията беше преобърнато, сякаш беше буйствал цял полк. Следите от битка се виждаха навсякъде — в преобърнатите мебели, в разбитите съдове, в разхвърляните прибори. И сред целия този хаос на пода лежеше Клавдия, стиснала анбласт в разперената си ръка.

Сали се наведе над нея и се опита да чуе сърцето й.

— Почакай. — Павлиш отстрани Сали.

Той подигна клепача на Клавдия. Имаше реакция.

— Жива е — обади се той, — но е в дълбок шок.

Павлиш бързо прекара ръце по тялото й, опитвайки се да разбере има ли рани, но не намери сериозни увреждания.

— Тя е стреляла — каза Сали.

Павлиш също забеляза следи от изстрели по мебелите и по стените. Ръцете на Клавдия бяха окървавени — целите в драскотини и синини. Павлиш не можеше да знае, че в пристъпа на безумие, предизвикан от ухапването на снежна бълха, тя се беше сражавала с невидими врагове. Той реши, че враговете са истински, че някой беше проникнал в станцията и едва не беше убил Клавдия.

Павлиш я пренесе на дивана, после сглоби портативния диагностик, който, за съжаление, не можа да му помогне с нищо — той даде само общата картина на дълбокото безсъзнание и нервното изтощение, но не можеше да предложи нито прогнози, нито лечение, защото никога не се беше сблъсквал с подобни явления.

Всички опити на Сали да изведе Клавдия от състоянието на безсъзнание се оказаха безплодни.

Времето си минаваше. Вече двайсет минути, откакто бяха в станцията.

— Според мен пулсът й отслабва — прошепна Сали.

Павлиш погледна приборите и поклати глава в знак на отрицание.

— Трябваше да го усетя — терзаеше се Сали.

— Странно — каза Павлиш. — Като тайната на затворената стая. Вратата беше заключена, ключалката е наред, не виждам чужди следи вътре в станцията. И в същото време някой е проникнал…

— Какво знаем ние? — отговори Сали с горчивина. — Ние само сме одраскали повърхността на планетата и сме оставили недрата й недокоснати.

— Ако някой от нас беше предпазлив, това беше именно Клавдия!

— По-добре кажи какво да правим. Не мога повече така.

— Очевидно имаме само един изход. Да излетим с планетарния катер.

— Да отидем при маяка?

— Да, с максимална скорост след три часа ще сме при маяка.

Маякът беше в открития Космос, извън обсега на гравитационното поле на планетата, което препятстваше космическата връзка.

— Навярно си прав — реши Сали.

С помощта на маяка можеха да се свържат с Галактическия център и да се включат към диагностичен пункт, който да им даде препоръка какво да правят.

Двамата пренесоха Клавдия в катера.

После Павлиш се върна на бегом в купола. Можеше да се случи така, че да се наложи да отидат на рандеву с минаващ наблизо кораб и да не се върнат скоро тук. А можеше и да не се върнат никога.

Павлиш включи камерата — имаше половин минута, докато Сали вкарваше в катера програмата на полета — и снима погрома. Снимката можеше да помогне, когато в Галактическия център анализират причините за драмата. Ако тя се окажеше достатъчно сериозна, планетата щеше да бъде закрита за изследвания и вкарана в групата на опасните светове.

Последното, което направи Павлиш на излизане от станцията, беше да включи програмата за консервация. Станцията сама щеше да събере контейнерите, да ги опакова, да се подготви за възможна евакуация.

Това беше всичко. Павлиш хукна към катера.

Сали седеше на пода, придържайки главата на Клавдия.

Павлиш внимателно издигна катера.

— Дик… — повика го Мариана. — Дик!

Той се наведе над нея.

Събираха се буреносни облаци — всеки момент щеше да рукне порой. Дик тъкмо се канеше да покрие Мариана с остатъците от ципата.

— Мислех, че спиш.

— Не спя. Плувах… бях далече… Къде е Казик?

— И аз се безпокоя. Отдавна го няма.

— Иди при него, той е в беда, не разбираш ли?

— Ти откъде знаеш?

— Нищо не знам, лошо ми е, защото той е в беда.

— Не, не мога да те оставя сама.

— Аз съм добре… аз съм добре. Тръгвай!

Мариана говореше настойчиво, сякаш изричаше заклинание, сякаш не виждаше нито Дик, нито гората и надвисналата буря — нищичко; тя гледаше някъде надалече, във вътрешното си пространство, и в гласа й имаше заповед.