Кир Буличов - Селцето

Обаче на кораба Сали изгуби кураж. Беше участвала в много експедиции, беше виждала как загиват хора, познаваше мощта на свирепите стихии и нищожността на човека пред тях. Знаеше, че корабът е мъртъв, и то отдавна.

Ала това не беше вярно. Корабът беше тежко болен, той беше в кома, но животът беше оставил толкова явни следи в него, че не беше успял да ги заличи дори многодетният мраз на планините.

Сали помогна на Павлиш да пренесе на „Полюс“ контейнера с взривното вещество, но когато той, вместо да разпредели зарядите според инструкцията, й каза да оставят контейнера до входа, тя с облекчение се подчини.

Обиколиха набързо кораба. Посетиха пулта за управление и отсека за управление, надзърнаха в анабиозните камери, после Павлиш отведе Сали в каюта четирийсет и четири, където беше детската люлка. С провеждането на тази „екскурзия“ Павлиш не се опитваше да обърне Сали на своя страна. Мислите му бяха заети с друго. Сали разбираше — през цялото време той търсеше нещо, настръхнал като ловджийско куче.

Павлиш огледа под яркия лъч на фенера си пода близо до входа, после дълго проучва смачканите отворени консерви и разкъсаните пакети в опустошения склад, спусна се в „гаража“, където беше повреденият планетарен катер, влезе в кабината му, прекара няколко минути там. Накрая Сали не издържа и го повика:

— Слава, има ли нещо там?

— Идвам.

После двамата отново отидоха при отворения люк.

Само върховете на планините се издигаха над дебелото сиво облачно одеяло, плътно надвиснало над долините и пропастите. Одеялото се местеше, помръдваше се, движеше се на запад, сякаш капризен гигант го придърпваше към себе си. Сали си представи каква виелица е там, под одеялото, и даже настръхна. Но тук, над облаците, вятърът духаше равномерно, спокойно, и Павлиш вдигна забралото на шлема си. Сали последва примера му. Бузите й веднага се опариха от мраза и студеният въздух нахлу в дробовете й — от изненада тя се закашля и покри устата си с ръкавицата. Дори на очите й беше студено. Но не спусна забралото. Въздухът, макар и разреден, носеше в себе си свежестта и чистотата, за които дробовете й от толкова отдавна копнееха.

Павлиш измъкна от скафандъра си плосък матов прибор, какъвто Сали не беше виждала по-рано.

— Донесох със себе си биотърсач — каза той. — Двамата с теб ще огледаме долината.

Кой знае защо, той не се съмняваше, че Сали охотно ще го придружи.

— А… заповедта? — Сали искаше да каже „взривът“, но не можа да се насили да го изрече.

— А ти как мислиш?

— Мисля, че няма нужда да бързаме.

— Нищо няма да взривявам! — подхвърли Павлиш, нацупен като момченце, което не иска да даде на никого уловения от него бръмбар.

Сали веднага видя какво дете е той. И неволно се усмихна.

Павлиш се учуди:

— Какво?

— Аз така… Нали разбираш, че Клавдия, макар и само от уважение към самата себе си, ще съобщи за неизпълнението на заповедта?

— И на нея няма да позволя да взривява.

— Нямах предвид това. Тя ще затвори за теб пътя към Космоса.

— Знам, знам!

Павлиш се изправи рязко. Приборът проблясваше матово в ръката му.

— Не отговори дали си готов да се откажеш от Космоса.

— Сали, мила, не говори глупости. Работата не е в отказването или съгласяването. Ти какво би направила?

— Аз те попитах нещо, а ти ми отговаряш с въпрос.

— Ето го контейнера. Действай!

— Бих направила същото като теб.

— Тогава няма да летим заедно. Ще прекараме остатъка от дните си на Земята. Нищо страшно.

— Ти си глупак и аз те обичам — изрече Сали.

Павлиш се спусна по трапа, който бяха донесли със себе си. Снегът около кораба беше отъпкан от тях, но вятърът бързо заличаваше следите им.

— Затвори шлема! — извика Павлиш отдолу. — Ще се простудиш.

Сали скочи. От три метра височина така се удари в замръзналата снежна покривка, че пропадна почти до кръста. Наложи се да се измъква.

Тя се развесели. Защото вече имаше яснота. Яснота не само за момента, но и за окончателното решение.

— Ако те са тръгнали — каза Павлиш, стиснал уреда в протегнатата си напред ръка, — ако са напуснали кораба, а аз почти не се съмнявам в това, трябва да са се опитали да се измъкнат от планините. В долина, към гората. През зимата тази задача е неизпълнима. Но те не са имали друг изход. Ако съм прав, ще намерим някого от тях. Под снега.

Веселото настроение на Сали изчезна.

— Не бива.

Но Павлиш вече въртеше около себе си биотърсача, наблюдавайки внимателно стрелката. Той сякаш не я чуваше.